Вдигнала яката на палтото си, за да спира всепоглъщащия северен вятър, тръгвам към пазара за мартеници. Ден преди първомартенското утро се сещам, че съм оставила за последния момент купуването им. Преди години ми доставяше огромно удоволствие да ги избирам и още в средата на февруари се спирах пред щандовете и сергиите на уличните търговци. Търсех различни, по-интересни, оригинални мартеници, направо произведения на изкуството. Исках отличителните първопролетни знаци да ми носят настроение,"да хващат окото", да задържат вниманието. Бижута, загубили нишката на смисъла, коренчето, посланието си, които бездушно увисваха на ревера...на ръката ми.
Тази година е различна не само заради късното сещане за тях, а и срещата с една жена, която върна в сърцето ми символа на празника. Зървам я на пазара зад спирката до подлеза. Постлала е бяла ленена кърпа. Върху нея грижливо е подредила десетина мартеници. Обикновени, неопаковани в целофан, дори незакачени върху картон. Вятърът дръпва лененото платно и размества подредените като войници червено-бели конци, а тя с посинели от студ ръце неуморно приглажда кърпата и мартеничките върху нея.
Спирам се до продавачката. Бързо оглеждам стоката й. Цени няма и по-скоро от любопитство питам:
- Каква е цената на мартеничките?
- И аз не знам.- отговоря сякаш на себе си.-Дъщеря ми ги е правила, а тя е болна и за болестта и лек няма. Тя най- добре знае цената им. Веднъж защото е вложила труда си и втори път, защото болна изработва символи за здраве.
Замълчава, после с разтреперен глас добавя:- Не смея да я попитам за цената. Вземам ги от ръцете й и ги нося тук на пазара. Вечер, когато се върна при нея у дома, и казвам, че съм продала всички, а има дни, в които дори една не успявам да продам...
Свива ми се сърцето. От нейните думи моето гърло пресъхва. Не знам какво да отвърна. Вадя пари от джоба си, навеждам се още по-близо до нея и мартениците.
- Ще стигнат ли?!- питам.-Ще ми разрешиш ли да си взема поне една?!
- Вземи си и две си вземи, ако искаш...И със здраве, че то е най-важното. А от другото нали виждаш много има- и махва с ръка пред себе си - суета и вятър!
Вятърът, сякаш чува последните й думи, дръпва още по-силно ленената кърпа и разпилява мартениците на тротоара.
Повече не говорим. Тя се навежда да събира разпиляната си стока, а минувачите да подканва с думите:"Купете си мартеници за здраве!"
За здраве!- повтарям си на път за вкъщи думите й. Стискам здраво в джоба си червено-бялата нишка, а от болка юмрукът ми пулсира. Сякаш сърцето на болното момиче омотано в нишките на мартеницата бие и моли спасение... "За здраве!"
Че другото суета е. И вятър е!
Няма коментари:
Публикуване на коментар