Сърцето на вълчица
Имало едно
време едно момиче, което веднъж отишло в гората, където срещнало един вълк. Той
бил голям, силен и див и момичето го харесало
безумно много. Било удивено от движения му, от дивото му животинско
излъчване и затова не избягало.
„Кажи, дете
мое, защо не се страхуваш от мен?“ изръмжал вълкът.
„Ти си
най-красивото животно, което някога съм виждала“, казало момичето, „ защо би
трябвало да се страхувам от теб?“
Това
харесало на вълка и той придружил девойката през гората. Дълго разговаряли
двамата. На раздяла вълкът си помислил, че никога не си е представял, че би
харесал човек. А за момичето било ясно, че вълкът е прекрасен и може да се
влюби в него.
Те започнали
често да се срещат, водели интересни разговори и изживели заедно чудесни и
магични часове. Вълкът обяснявал на момичето за живота, какъвто го виждал с очите си, а то го слушало в
захлас. Звярът показал на девойката приказни горски места, невиждани преди това
от човек , и я посветил в красотата на дивата природата. Момичето пък му
разказвало за хората и се опитало да го възпита в реда и мъдростта на света, в
който е израснало, но тези опити не събудили възхита у вълка.
По някое
време и на двамата станало ясно, че се харесват много, въпреки, че вероятно никога
няма наистина да разберат света на другия. Влюбили се и решили да открият
заедно цветовете на света.
Момичето се
гордеело с приятеля си. То се възхищавало на неговата сила, смелост и хитрост.
Понякога дори се чувствало поразено от първична му дивота и изпитвало
невероятна наслада от неопитомимата му същност
и животинско излъчване.
Но после
момичето станало жена. И тази млада жена
започнала малко да се страхува от неговия див животински нрав. Понякога тя го
приканвала да се държи малко по-фино, възпитано
и порядъчно. Обяснявала му, че човешките жени са модерни и
еманципирани и с тях не може да се
отнасяш така грубо и необуздано. При
това вълкът нито бил толкова невъзпитан, нито бил прекалено груб, той просто си
бил вълк.
Когато един
ден отново и по темата, вълкът осъзнал, че никога няма да разбере хората. И
как би могло да разбере, че точно тези
качества, заради които преди време момичето се влюбило в него, сега вече я
дразнели! А той все още я обичал такава, каквато е! Защо да иска да я променя? „Или
обичам някого какъвто е“, си мислел вълкът, „или не го харесвам, какъвто
е, но тогава и не трябва да съм с него!“
Въпреки това
вълкът все още обичал младата жена и заради нея се опитвал да не изглежда
съвсем като вълк, колкото и трудно да му било това и въпреки, че неговата
животинска същност често заплашвала да го разкъса отвътре.
Младата жена
се радвала и го поощрявала. Сега и тя можела да се похвали пред приятелките
си и дори много от тях намирали вълка за
чудесен. Някои казвали, че им изглежда все още доста див, макар и тайно да
копнеели за него и неговата поява да предизвиквала блясък в очите им – все пак
той бил точната противоположност на възпитаните и добре поддържани мъже.
Младата жена
го наблюдавала и си мислела, че действително се забелязва, че той в крайна
сметка все пак е вълк. И отново го
молела да се постарае още малко в това отношение.
Понеже
вълкът все още я обичал много, продължавал да играе тази толкова чужда нему
роля. Нейната радост от позитивната му промяна, гордостта ѝ от новоизвоюваната
му мекота и мирната му проява го мотивирали и сякаш не му било толкова трудно
да играе тази роля. Само нощем, особено
при пълнолуние, го теглело навътре в гората, за да завие старата си вълча
песен.
Младата жена
била много горда с него и приятелките ѝ били възхитени, че тя успяла да опитоми
този красив вълк. С течение на годините вълкът привикнал към живота, който
водел с жената, и дори имало много ситуации, в които мислел, че така е редно.
Все по- рядко нощем той се чувствал нещастен и го теглело към гората. В него
останала само някаква неопределена тъга, някаква смътна представа, че е загубил
нещо много важно, което той дори вече не знаел, че е съществувало преди.
Неговата
приятелка станала самоуверена и силна жена.
Понякога той я гледал с възхита и почуда, дори му се струвало че въпреки нейната
човешка природа междувременно тя носи
сърцето на вълчица.
Жената
изглеждала щастлива. Всичко вървяло добре, рядко имали проблеми и дори повечето
от приятелките ѝ смятали, че тя и вълкът са красива двойка. Само понякога
жената усещала някакво странно чувство в стомаха и някаква особена тъга. Тогава тя поглеждала любимия си вълк и в тези
редки моменти осъзнавала, че с времето той е загубил много от онова, заради
което тя му се възхищавала преди. Колкото по-опитомено и послушно се държал той , толкова по-малко личала неговата дива
първичност и впечатляващата му преди
сила. И имало моменти, когато ѝ липсвала неговата животинска, дива и непокорна
сила. Тогава с копнеж тя се замисляла за
времето, което не можело бъде върнато.
В една зимна
нощ при пълнолуние двамата се отправили на разходка в гората, в която преди
много време се запознали. Стъпвали в недокоснат сняг и си говорели за преди и
затова колко хубаво било всичко тогава и … В този миг някакво сиво зло изскочило
пред тях от тъмнината и още преди младата жена да се осъзнае, нейният вълк
скочил пред нея, за да я защити. Това било началото на една безпощадна битка, която завършила така
внезапно, както и започнала. Над гората паднала странна тишина, а в жената
настанала пустош. „Виж ти! Човешка жена! – изръмжал огромният вълк, който току
що бил в битка с нейния приятел. Я кажи,
как се случва така, че един вълк се разхожда в гората с теб? Почти щях да го
убия…“
„Не е ли
мъртъв?“ попитала жената.
„О, не!
Доста зле е, но ще се оправи!“
„Защо го
направи?“ попитала почти без глас жената. „Защо
нападна мен и приятеля ми?“
„Твоят
приятел? Що за глупости говориш? Един вълк никога не би могъл да бъде приятел с
човек.“
Тя се навела
над нейния ранен вълк и го погалила по главата.
„ И още как! Заговорила жената. Аз научих толкова много от него.
Благодарение на него аз станах човекът, който съм днес! Ти почти го уби! Защо?“
„Защото
изглежда много отдавна е било времето, когато твоят приятел е бил истински
вълк!“ изръмжал огромния звяр. „Дори и с някой стар вълк не би ми било така
лесно да се боря. Добра жено, та той дори не мирише на вълк. Помислих го за
старо домашно куче!“
Въпреки
сълзите, в очите ѝ блеснала ярост и тя
се троснала гневно: „ Той е вълк, и то какъв!“
Огромният
млад вълк помирисал още веднъж своя другар по природа. Изръмжал тихо и продължително
оглеждал жената: „ Странно“, казал после,“ сега изчезвай и се погрижи за ранения си приятел! Той се
нуждае от помощта ти!“
Жената не се
отказвала: „ Защо въобще ни нападна?“
„ Гладен
съм, по дяволите!“ И все пак никога гладът ми не е толкова голям, че да изям
един от своите. Една човешка жена обаче не бих подминал никога като плячка.
Имаш късмет, защото в теб усетих нещо
вълче. Така че: сега изчезвай, преди да съм размислил!“
„Какво ще
стане сега с мен?“ не спирала жената. Тя
не се страхувала и не помръдвала от мястото си.
„О, хайде,
не преувеличавай!“ изръмжал вълкът. „Може би наистина си научила много от своя
приятел. Но погледни се, в какво си се превърнала. Може и да носиш сърцето на
вълчица – но то е само трагичен намек за
вълк. Затова замълчи най-сетне, не хленчи, ами изчезвай, защото сериозно ще ме
ядосаш и няма да гарантирам повече за
нищо!“
Тогава жената
се обърнала, изправила своя спътник и със сълзи в очите го завела у дома. Там
тя го сложила да легне и с обич се погрижила за него. Докато правила това си помислила: „Наистина ли
този прекрасен, силен и див вълк, това невероятно гордо и свободно живо
същество се е превърнало в животно, над което другите вълци могат само да се
присмиват и за които той изглежда като старо домашно куче?“
Не, тя никога не е искала това. Все още много
силно го обичала.
И в един миг осъзнала: Да обичаш, никога не би могло да
означава да отнемеш нечия уникалност!
Щяла да се
погрижи той да оздравее и в бъдеще всичко да е различно.
Но в тази нощ тя
изплакала срещу пълната луна болката си и своя яд към самата нея.
И това
звучало като вой на вълчица, която плаче за своя любим...
автор Хайнц Кьорнер
превод Мирослава Чанова
