Тя е седнала до мен
в автобуса.
Грубите й черни
като земята ръце
стискат наръч нарциси.
Питам я с поглед-
"От къде това чудо, бабо?!"
"От небето е."-
казва наум и се смее.
А на небето
днес
облаци и отсъствие,
защото

в автобуса с нас 
пътува Слънцето.

Достатъчно

е дума нито за много,
нито за малко.
Достатъчно е дума
за щастие.

Благата дума

Мария не излезе, а направо излетя от кабинета на доктора. "Здрава сте!"-и каза той, а после и една усмивка като същинска пролет грейна на лицето му. Това беше всичко!
А, да и още няколко думи, че след година отново трябвало да си направи профилактичен преглед. После той изключи мамографа и се бе върнал на мястото си зад бюрото. Мария го остави в кабинета му все така усмихнат да пише нещо на компютъра. Навярно свързано с прегледа или резултата от него. Имаше ли значения?! Добрата новина, добрата дума днес и стигаше, за да полети с пролетта навън. Тя, пролетта, си беше навън от седмици, но в Мария зимните съмнения не и даваха мира и очи да я види.
Хукна към отсрещното магазинче да купи бонбони. Пролетният вятър събра в шепи косите й и почти ги прибра на опашка отзад. Такава момичешка лекота усети в гърдите си, че не прекоси улицата , а я прескочи. На бяг стигна и до ъгъла, откъдето купи и три бели лалета. Искаше да се върне при доктора и да му благодари. А днес беше и голям празник-Благовещение. За благата дума и благата му усмивка, които днес и стигаха, за да лети.
Сестрата й каза, че трябва да изчака, защото при него е влязла друга пациентка. Мария седна на един стол точно срещу вратата на кабинета. Стискаше дръжките на лалетата и нетърпеливо чакаше бравата на вратата да щракне. Как бързо бяха попили днес в душата й думите на доктора, та сега от нея никнеха спокойни мисли, малко мечти и пролет! Ей каква бяла пролет потече в кръвта й! Нищо не можеше да спре вече този буен поток на радост.
Вратата се отвори. В рамката й застана една разплакана жена. Държеше кърпичка в ръцете си, с която бързо бършеше сълзите си, за да ги крие. Наведе глава и тръгна бавно по коридора към изхода. Мария разбра всичко. За тази жена днес нямаше блага дума, блага усмивка, нямаше да има и пролет навън... А докторът! Мария върна погледа си, с който изпрати болната жена до изхода, върху вратата на кабинета.
- Вече можете да влезете - каза й сестрата. Мария за миг се поколеба. После стана. Остави бонбоните на стола, а цветята даде на сестрата. От стискането ли или от липсата на вода цветята бяха клюмнали тъжно в ръката й.
- Имат нужда от вода.- извинително каза Мария и си тръгна.
Навън бе плиснал кратък като четиристишие дъжд. Тротоарите приличаха на станиоли. Блестяха ослепително под щедрото слънце. Мария забрави за своето слънце дето бе грейнало преди час в душата й. Не я зарадва и измитият, чисто нов свят навън. Мислеше за жената. За нейната зъзнещата душа сега някъде по улиците на града. За нейната зима през пролетта. За нейната блага дума днес на Благовещение.
Кой и как щеше да я успокои? Кой?! Погледна към небето. Там на синия простор някой бе изпрал облаците и те спокойно съхнеха на яркото слънце. После пак някой незабелязано щеше да прибере прането и да угаси деня, някой....
Дали бе видял днес тази жена как трепери от студ и чака своята дума за спасение?!
Дали небето е гаранция, че за всеки днес ще има блага дума?!
Мария сведе поглед. Спомни си, че бе обещала на майка си да й се обади след прегледа.
Да, за нея това щеше да бъде благата вест днес, че дъщеря й е здрава...

Пролетно равноденствие

Не вярвам в облачното ти лице,
измамно как вали в очите.
От пазвите ти никне цвят
и пак светът е толкоз мимолетен.

В кристалния сервиз на сутринта
наливаш тихо капки светли.
И празник ще е всеки  ден града,
по тротоара пръснала конфети.

В косите ми е твоят цветен водопад
и бялата ти рокля  ми прилича.
Танцувай бавно този кръговрат,
та времето до теб да спре да тича.

Не баланс, а равноденствие е знам.
На поход тръгнала си срещу тъмнината.
От себе си любов ще дам.
Вземи и добави я в светлината!

Осмият ден на Март

Започва свъсен. Натежал от пролетно колебание и зимна упоритост. Затова въоръжил отбранително всички минувачи с чадъри, вдигнати яки и някаква свитост навътре.
Ако случайно си забравил да погледнеш календара, не би се сетил какъв ден е днес. Само странното оживление пред пазара за цветя може да те извади от унеса на делника.
Спирам се пред едни пресилено разцъфнали зюмбюли на тротоара. На фона на сивия градски пейзаж привличат силно погледа ми зажаднял за цвят.
Усмивката на продавачката им още по-пресилена и някаква пластмасова вежливост ме смаляват в палтото.
Оглеждам купувачите. Виждам, че предимно жени са се надвесили над цъфналите канти. Продавачката уловила погледа ми, но не прочела мислите ми, казва:-Цял ден ще е така.
- Навярно.- отвръщам й и купувам зюмбюлите.
- А вие, господине, избрахте ли?!- със сърдит тон се обръща към другия клиент. Изкуствената вежливост, като всичко неестествено, бързо изчезва.
- Не! Трудно е да купиш цвете за цвете. - отвръща и с усмивка мъжът и продължава да се взира в цветята.
Думите му ме привличат. Поглеждам към него. Възрастен човек на около 70-75 години. Слаб, побелял старец, почти прекършен на две избира цвете за своята жена. За своята любима, за своето цвете...
Представих си я. Навярно майка и баба, и разбира се съпруга. Преживяла всичко. Извървяла тежкия път на една жена да бъде всичко това, но и привилегия. През каквото обаче и да е минала, до нея неизменно е този мъж, който днес и купува цвете.
- Ето тези рози!- казва мъжът и сочи три червени рози.
Продавачката веднага ги изважда от каната и с по-благ вече тон пита: - Да ги опаковам ли в целофан?
- Не- клати глава старецът- така ще ги взема. Подава парите,а цветята почти прегръща. Тръгва надолу по улицата ей така както си е превит, а розите стърчат над рамото му и сякаш помахват за сбогом.
Сивият ден просветлява. Поема и той в своята посока- на празник за хората с цветя в ръце, а за другите, свили се в палтото на делника- една обикновена дъждовна сряда.
Аз нося своите зюмбюли и пак си мисля за стареца с розите. Мисля си за неговата роза, която го чака вкъщи. Виждам го още там как върви смален по улицата, как прегърнал кървавочервените пъпки върви към своята надежда и Смисъл.
Като Малкия Принц и Неговата роза, която "съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони..."
Като онова малко, но съществено нещо невидимо за очите, което, ако сме щастливци в този живот, намираме със сърцето в сърцето на друг...
Зюмбюлите ще подаря на дъщеря ми. На майка ми ще се обадя и ще й честитя празника.
Ще започна:"Честит осми март, Мамо!", а тя ще ме прекъсне и ще продължи поздрава обърнат към мен:" Бъди здрава и обичана, дъще!" А аз няма да мога да продължа после. Всичко вече ще е казано и изчерпано за празника.
Ей такава е майка ми! Не задържа и грам любов за себе си. Веднага я връща към другите.
Искам да съм като нея. Искам да бъда като мост между нея и дъщеря ми. Да я науча така да обича, за да бъде един ден и тя цвете..."в един екземпляр сред милиони и милиони..." За някого!

Пролетни произшествия

Сутринта дъждът задраска всичко.
После една усмивка слънце поиска извинение.
Следобед някой на небето скъса перления си гердан.
По тротоара затракаха ледени топчета...
Вечерта в окото на Луната цъфнаха бадемите.
Утре непредсказуем светът ще ухае на пролет.

3.03.

Националният празник е празникът, които отдавна съм избрала да празнувам тихо.
Празникът, в които гръмките думи, обичните обръщения, широко отворените обятия, силно биещите до заглушителност сърца от придошъл патриотизъм остават далечни. И не само защото по волята на съдбата съм далеч от родината, а защото имам друго усещане за национална гордост, за принадлежност и памет на корена.
Когато човек напусне родината си и корените на душата почнат да линеят, не може да се чака празник.
Празник става новината за успели българчета в математическо състезание, проглеждането през очите на "Сляпата Вайша", успехът на български спортист...дори новината, че книжният пазар на "Славейков" ще остане...това е празникът! Националният празник на емигриралия физически човек е всекидневен. С добрата новина, която чакам и днес, на 3 ти март, че можем да бъдем единни, уважаващи се, тачещи традициите си, съхранили родовата си памет, разказващи на децата си история, четящи им приказки...всеки ден! Воюващи за свободата на духа си! За победа над духовната ни емиграция и отчуждение.
Защото не е предателство физическото ни отсъствие, а духовното ни бягство. Не е ценно материалното ни състояние, а онова неструващо пари самосъзнание и памет, която дължим на децата си! Защото не е малоценност чувството за свобода в света на зависимости, а ежедневна потребност...
И днес ще празнувам тихо и мислено ще съм на някой площад. Духом ще съм пред прага на бащиния дом и ще чакам отново добрите новини (за) от България!
А когато чуя дете да рецитира стих на Вазов и настръхна от необяснимото чувство, с което се събужда кръвта на изтръгнатия ми корен, ще се успокоя, че не съм емигрирала духовно!
Защото моето духовно неотсъствие е моята Свобода!