Сбогом, 2016!
Пиша те на едно летище точно преди да си тръгнеш, както си тръгват всички от тази гара, както и аз ще тръгна, за да продължа. Разделям се с теб, както се разделям с близък човек. А когато изпращаме любими хора, винаги изплуват най-прекрасните спомени с тях и раздялата боли още по-силно. Ти не бе спокойна и добра година, но се надявам и вярвам, че ще избледняват болките, ще зарастват раните, ще засъхнат в твоето минало и тъжните дъждове, които донесе със себе си.
Давам си сметка, че сега се разделям с теб на най-тъжното и едновременно най-щастливото място. Терминал- време!
В отредените ти последни часове семейство се събра пред очите ми, а друго се раздели навярно за дълго и ще те запомни с това. Винаги най-съдбовните моменти са в края на приказките и те се помнят. Дълго.
Такава бе и ти-тъжна и щастлива, висока с ден повече и пълна с пропасти. Разрушителна и съзидателна, добра за някого, лоша за друг.
В твоите бели дни омесвах хляба за черните, в черните ти дни ронех трохи от него и със сълзи заквасвах търпението си.
Беше всичко! Имаше и даде. И взе, за да има за друг и за после. Поравно хранеше с едната си ръка надеждата и вярата, поравно вземаше, за да не забравям, че с малкото се израства, че от важното не останаха неща, а само хора, за които съм смисъл, които ме хващаха за ръка, когато изморено казвах: "Няма смисъл!"
Хора-смисъл! Научих се да ги разпознавам и да вървя все по-близо до тях, за да не изгубвам пътя.
Научи ме да виждам и по-напред и по-надалеч в себе си, защото запали още една свещ в тъмното. Научи ме, че най-много се израства, когато се (про)пада, а не когато си стигнал върха. А и че върхове няма, а само нови отправни точки. Че всеки връх е всъщност едно ново начало.
Изпращам те сега и си вземаме сбогом. Ти политаш към вечността, аз към своята Нова година. В куфара ми все по-малко багаж, но все по-ценен. В твоя останаха сбъдвания и несбъдвания, случвания и неслучвания, тъги и радост, много и малко.
Сбогом и благодаря! За обичта, за хората, за прошката. За тихото щастие. За малките истини. За обикновените неща. За думите, които обичам да чувам и казвам. За възможното. За рамото. За ръката, която ми подаде над пропастта. За моста. За доверието. За Изхода от лабиринта на съмненията. За усетеното. За знаците на ъгъла. На ръба. На кръстопътя. За кризата на възрастта, в която все търся смисъл в смисъла...
Готова съм да пристъпя в Новата, пречистена с още едно Рождение Христово, по-светла и надявам се по-добра, по- близко до себе си и хората, които обичам.
Това е моята сила, моят смисъл, моята истина и моето право...да продължа!
Сбогом!

Зимно

Зимата ме хваща за ръка,
поемаме по белите пътеки.
Стъпките ни ситни във снега,
дано оставят в дните дири леки.

Студеното по устните целува,
 унася ме в нежен танц.
Душата може пролет да сънува,
зимата на никого не прави реверанс.

И ако от ледените стрели на януари,
сърцето ми прободено боли.
Ще си направя в него къщичка за птици,
и поне една (непременно) ще долети!

На Коледа... С Любов!

Вървя бавно за среща с...Коледа. Колко дълъг е пътят, очакването! Не месец, а цяла година. Вървя в мислите си. Извървявам смисъл, думи, обещания- изпълнени и още чакащи в онзи списък (винаги недописания); грешки- (о)съзнати и неволни; (не)научени уроци, примери, хора-сезони и хора-сезонни(някои преминават през живота ни без да оставят диря); (кръсто)пътища, самотно чакане по гари, пропуснати неща (винаги има) в графа"и други"...и още, още...мен в мен.
Бавни и тихи са моите стъпки, за да чувам нейните, приближаващите. Повдигам се на пръсти в себе си, гледайки напред, се обръщам назад...
Неспокойно още се ровя в скрина на годината. Броя. Събирам. Подреждам. Изхвърлям... И все се питам: "Само това ли!?, " Толкова ли?"Колко?!"Има ли още?!" "А добро ли бе?(за някого). 
...Време за равносметка, за търсене на смисъла отвъд смисъла, е!
След дългото чакане идва моментът на срещата. На нея всъщност се срещам отново със себе си- с моето друго, тихо, чупливо, по-добро Аз!(Нямаме други версии( поне за сега.))
И ето го чудото- всяка година по същото време. Всяка година на връх Коледа! Повдигнал се в себе си на пръсти, осъзнал, че най- тихите ни мигове са истинското пробуждане, че чудото сме си самите ние (за нас, понякога и за другите), че чудото е способността да се обръщаме навътре в себе си,
че доброто в нас е празник,
че добро в нас е Бог в нас!
Доброто в нас е Коледа!
Всеки път,
всеки ден,
когато
душата
Търси
и
Намира
(Въпреки.
И отвъд.)
Светлината
онази (лъ)чистата
Без опаковка- лъскава, без думи-излишни, без суета- прожекторна, без!!
В мига, който умът е погълнат от мисъл на благодарност, сърцето тупти благодарно, душата подписва изписаната страница на годината" ...С благодарност!", празнуваме Коледа!

Срещнете Коледа първо в себе си! Празнувайте този (лъ)чист миг- Светъл и само...Ваш!
Весела Коледа! Светла и Благодарна!
Подписана от душа ..."С любов"!

                                                                 Коледни бонбони

Предколедните дни са време за споделени моменти, време, в което можете да изработите заедно с любимите си хора нещо красиво и вкусно.
Тези бонбони, които ще ви предложа, са изключително лесни за приготвяне. Можете дори да предоставите тази възможност на децата сами да ги оформят.

Продуктите за бонбоните са няколко, а дозирането е "на око":

около 8 бисквити "Орео" ( двойни) може да използвате и повече разбира се, ако решите да направите по-голямо количество бонбони.
30-40 г лешници
2 с.л. пудра захар
1-2 с.л. ликьор (по избор или с какъвто разполагате)
2-3 с.л. сладкарска сметана
1ч.л. инстантно(разтворимо) кафе 
1 ванилия
С блендер смилате бисквитите. Предварително ги отлепвате и (до колкото е възможно) ги почиствате от крема, с който са слепени. Ядките изпичате, почиствате от люспите (до колкото е възможно) и също смилате в блендера. Не ги мелете прекалено много, нека останат и по-едри парченца.
Смесвате в купа смлените ядки и бисквити, добавяте и пудрата захар. После прибавяте ликьора, сметаната с разтвореното в нея кафе и ванилия. Течните съставки дозирате така, че да се получи твърдо, почти нелепкаво тесто.
След това всичко се обърква. От тестото оформяте малки топчета, които после овалвате в пудра захар.
Могат веднага да се консумират, а ако решите да ги съхраните, трябва да ги държите на хладно и сухо място, за да не се овлажняват.
Изключително красива идея за подарък, когато са подредени в кутия!

Да ви е сладко! И празнично!

Пустиня от смисъл

Един недоволен от живота си човек отишъл при Бог и започнал да се жалва:
- Не мога да намеря смисъла в живота си, Боже! Не мога и да го разбера- има ли го, няма ли го...Не знам!
Бог изпратил човека в пустинята. Там той дълго вървял и се лутал. Накрая капнал от умора, паднал на колене и заплакал. В юмруците си стискал пясък.
Явил му се отново Бог и го попитал дали е намерил смисъла на Живота си.
- Не, нищо не намерих в тази пустиня! Какъв смисъл има изобщо от нея?!
- Има!- рекъл Бог и посочил юмруците на човека. - Това в ръцете ти е смисълът. Светът е като тази пустиня. Пустинята е пълна с пясък, светът- със смисъл. Какво ще загребеш в шепите си, какво ще ти се изплъзне, какво ще успееш да задържиш в живота си... Зависи от теб! Имаш дом, семейство, здрав си...това не осмисля ли живота ти!?
- А защо тогава все търся щастието! Защо все съм тъжен?
Бог не отговорил. Оставил отново човека сам в пустинята. Той с последните си сили се добрал до един оазис.
Там край запален огън били насядали група бедуини. Вечеряли и весело разговаряли. Човекът се приближил до тях. Те веднага му сторили място да седне край огъня. Нищо не го попитали, никой не го погледнал враждебно. Сякаш той винаги е бил един от тях.
Дали му от хляба си, дали му от водата си, виното...
Разказите им били толкова увлекателни, че човекът не усетил кога се унесъл в сладък сън.

Сутринта, като се събудил, от бедуините нямало и следа. Само едно недогоряло въгленче още светело в огнището. Натъжил се човекът. Отново поискал да говори с Бог.
- Е, намери ли щастието? - попитал го Бог и седнал до него край загасналото огнището.
- Не! Не намерих никакво щастие! Вчера, сред бедуините се чувствах щастлив, защото те ме приеха без враждебност, споделиха с мен храната и водата си. Научих толкова нови и интересни неща от тях...и ето днес отново съм сам!
- Така е, сине! Това е било щастието! Вчера си го намерил, днес отново трябва да го търсиш. То е като това въгленче останало от огъня. То е състояние на духа. Докато не го оставяш да изгасне в теб, ще знаеш къде да го намериш.
- А любовта? Защо и тя все не ми достига?!
- Любовта! - усмихнал се Бог- Тя винаги ще те кара да задаваш въпроси, а всеки отговор, който получаваш в живота ще е самата тя! Хайде, задай ми следващия си въпрос!
Човекът станал. Мълчаливо преметнал торбата си през рамо и тръгнал към дома. През пустинята от смисъл, с догарящото въгленче в душата си, с всички незададени въпроси, на които вече знаел отговорите.
Дирите му в пясъка вятърът побързал да заличи.
- Остави ги! - казал Бог на вятъра. - Човек, който знае какво държи в ръцете си, какво носи в сърцето си и продължава да търси отговори... Трябва да оставя следи!

Коледни меденки

Всяка година по същото време, всяка година през Декември, домът ми ухае на мед и канела. Старата рецепта за меденки и ароматът им ме връщат в детството, пренасят ме в безвремието на щастливо очакване, на споделеност и топлота...у дома съм си! У дома!

Днес ще споделя с вас моята рецепта и няколко начина за лесна и ефектна украса на меденките.
Необходими продукти за тестото:
2 яйца
1 ч.ч. олио
1 ч.ч. захар
1 каф. ч. мед
1 пакетче канела
1 пакетче ванилия
1 ч.л. хлебна сода

брашно- колкото поеме до меко, нелепкаво тесто, което можете с лекота да моделирате

Това е рецепта за класически меденки. На мен ароматът на мед и канела ми е достатъчен. Не знам защо, но джинджифил, индийско орехче и др. подобни силни аромати не са ми нужни като компоненти в рецептата.
След замесването на тестото, можете да работите направо върху плота или върху хартия за печене. Тестото е като пластелин и се оформя лесно. Аз лично предпочитам да го разточвам върху хартия за печене.
Препоръчвам ви да внимавате при дебелината на разточеното тесто. То не трябва да бъде дебело, но и прекалено тънко също не е добър вариант. Намерете оптималния за работа вариант.
С формички оформяте желаните фугирки. Изрезките отстранявате внимателно.
Печете на предварително загрята на 180 градуса фурна.
Следва творческата част.
Украсата на коледните меденки е приятна, но често и твърде трудоемка задача. В годините съм опитвала различни варианти- използвала съм само шоколад, само айсинг или фондан. И трите варианта са добри, а меденките винаги стават красиви.
Ако решите да работите с айсинг, пропорциите са: 1 белтък , 200-250 г пудра захар и 2-3 капки лимонов сок.
Айсингът съхне бързо и можете да го втечнявате като добавяте лимонов сок.
За да изпъква белият айсинг върху меденките, можете да ги потъмните още малко като веднага след изваждането от фурната ги намажете с разтворено в малко вода какао. 

Фонданът е по-лесен и удобен за работа, особено ако имате готов и разполагате с формички, резци, текстури.
В професионалните сладкарски магазини можете да намерите всичко необходимо за работа с фондан, както и самия фондан.
Аз сама си правя текстурирането на фондана, а изрязването- с формичките на меденките.

От меденото тесто можете да си изработите къщичка или аксесоар към приборите на празничната трапеза. 

Пожелавам ви вдъхновение, уют и споделена празничност!

Месец декември е една дълга броеница от празници.
Православният празничен календар започва с трите поредни дни на Св. Варвара (4 декември), следван от Преп. Сава (5 декември) и Никулден (6 декември). Най- известен и тачен е денят на Св. Николай Чудотворец, но тридневният празнично-обреден комплекс е наситен с много поверия, традиции и обичаи.

Има вярване свързано с първия празник на Св. Варвара, че ако си откъснете клонка от плодно дръвче и я сложите във ваза, до Коледа тя ще започне да цъфти. Това ще е един хубав знак за предстоящата година. Обещание за една плодородна, мирна и спокойна година.
Празникът на 4 декември в някой краища на България се нарича още " Женска Коледа" , защото жените обличали новите си дрехи, събирали се, пеели песни за здраве. Така измолвали Св. Варвара да предпазва децата им от болести и да ги закриля.
Старите хора казват:" Варвара вари, Сава пече(меси),Николай гости посреща."
Традициите свързани със Св. Сава са подготовка за предстоящия голям празник Никулден. Има вярване, че Варвара и Сава са две сестри, сестри на Св. Никола, а според друго, че Св. Сава е мъж, основател на много манастири, живял в самота и богомислие.
Празничният ден обаче е свързан с подготовката на никулденската трапеза, на която задължително освен "Рибник" или ястието с риба присъства и празничен хляб.
Днес ще ви предложа една празнична питка, която не е трудна за изпълнение и не изисква много месене. Нужно е обаче да си отделите време и търпение за тестото, което трябва да втаса добре.
Необходими продукти за тестото:
800-900 г брашно( предварително добре пресято)
2 яйца
3 с.л. олио
300 мл. вода
2/3 от едно кубче мая
около 150 г меко краве масло
1 жълтък за намазване
Сусам за поръсване( по желание)

Маята се разбърква с една супена лъжица захар и една чаена лъжичка сол до втечняване. В пресятото брашно се прави малко кладенче, в което се излива водата, разбитите предварително яйца, лъжиците олио и разтворената мая. Омесвате меко тесто. Леко, без излишно да удряте тестото в плота, оформяте топка, която оставяте за около 2-3 часа да втаса.

Помещението трябва да е топло, за да може хлябът да утрои обема си. След това разделяте втасалото тесто на три еднакви по големина топки, преди това от тестото отнемате една малка топка, която ще ви послужи за център на питката. Всяка от трите топки разточвате на питка, която обилно намазвате с кравето масло и редите една върху друга.

Нарязвате питките на осем триъгълника, които завивате на кифли към  центъра. Така оформени редите в тава, която предварително сте намазали с олио и поръсили с брашно. В центъра слагате малката топка, която предварително сте отделили. Отново оставяте да втаса. След това намазвате с жълтък, поръсвате със сусам(по желание) и печете питата в предварително загрята на 180 градуса фурна.

На мен самото изпичане на питката ми отне около 50 мин.
Това е резултатът!

Декември

Декември е единственото време в годината, когато разпилян "да бъдеш себе си", се прибираш в себе си.
Декември е времето, когато успял да преболедуваш тъгите на есента, си (съ)буден за чудесата. Чакаш ги, търсиш ги и в отворилото се време на очакване сам ги създаваш... За другите!
Декември е магия от аромати, споделеност, дълго чакани срещи, топли прегръдки по студените гари, мълчание, което говори с въгленчето в очите.
Декември е стар албум със спомени от детството. Стар приятел. Старата рецепта за меденките на баба.
Декември е отрупана маса с усмивки, туптящи от радост сърца, разговори, пожелания.
Декември е да не стигат столовете около трапезата и отново да се звъни на вратата... Декември е уютен дом! Събраност! Цялост!
Декември е всичко светло, което носим в себе си и сме готови да дадем на другите без ( равно)сметка, без ресто, без очаквания...

Декември, когато да светиш за някого, да си добър за някого, да си щастлив заради някого..., е най-естественото състояние на духа!

Споделен Декември!

    ПРИЯТЕЛСКА  ЕСЕН             

      Понякога животът ни поставя в периоди на изпитание…и в тяхно „лице“, разбира се, получаваме безценни уроци-дарове! Винаги е така, просто не винаги не всички успяват да ги усетят по този начин. В такива мигове на помощ ни идват другите дарове – приятелите, за да ни предложат своята опора, своята сила и своите сетива, за да устоим и да преминем, а понякога и за да оцелеем…

     За едно такова красиво приятелство искам да ви разкажа днес …

Те са две момичета, които животът среща, за да продължи потокът му по-пълноводен, по-пъстър и по-споделен… И времето им започнало да се изпълва с моменти на синхроничност, със споделена тъга и дори ужас, с тих взаимен възторг от празниците за сетивата им, с радост от щастието, с разбиране без думи…Разделяло ги само пространството, но те успели да сътворят своя начин на общуване и да „прелитат“ чрез мисълта и чрез думите една до друга, сякаш частица от душите им намирала себе си някъде там … и ставала цяла!

Случило се така, че едната половинка  на това приятелство била поставена от живота в необичайна ситуация, заредена с много предизвикателства  и тогава за период от няколко седмици времето се сгъстило неимоверно. Обикновено душата ѝ се хранела от красотата край нея, от пъстротата на природата, от слънчевите лъчи и от думите, които четяла. Но… за всичко това в тези седмици нямало време, а навън била красива есен – техният сезон. Приятелката не можела да спре, за да ѝ се наслади, а есента не можела да чака някой да спре, за да я усети…  Есента имала своето време само СЕГА, както и всеки от нас! … Дъждът и мъглата отвън подсилвали сивотата отвътре. И понеже приятелството е споделеност, другата половинка усетила далечната си частичка. На хиляди километри  празнотата в приятелската душа отекнала силно в нейната- сякаш се случвало на самата нея! И понеже тя знаела стойността на есента решила да подари на задъханото момиче… есен!  Всеки ден започнала да изпраща в снимка по един най-красив и вдъхновяващ момент от своята есен и така е роден албумът, който днес споделям с вас. Той носи заглавието „Приятелска есен“! Поемах всяка снимка  като приятелска сълза! За мен албумът е много, много повече от няколко запечатани мига – той е топла мисъл, силна подкрепа, приятелска прегръдка в труден момент, „Разбирам те и съм с теб!“, които нямат цена…

  Когато бурята отмине, гледаме назад с други чувства и от друга перспектива! Вече просветва при мен, но в трудни моменти оцеляваме наистина и заради подкрепата на онези, които ни обичат!

БЛАГОДАРЯ  ТИ, Гери!!!...

Днес споделям с вас Моята Приятелска Есен!

Година

Колко пътища извървях- мои и чужди.
Колко нощи не спах- уморено безлюдни.

В рамка поставях- рисувани с пръсти мечти.
В кавички и скоби- белязани с обич от някого дни.

Щастлива бях, понякога падах- ожулено после болях.
Политах от искрени думи- с вятър в крилете си бях.

Толкова много ми даде- остана ли нещо невзето!?
Запазих от теб синьото- една кръпка в небето.

Без равносметки, без теглене на черти- с какво се разминах, не искам везни.


Пълни шепи очакване, малки мечти-продължавам навътре към себе си...
Отварят се нови Врати!

                                                 

                                                          КАМЕННАТА   ПАЛМА

       Беше късен следобед и един лек вятър милваше косите, а по лицето оставяше усещане за хладина.

     Беше време, което подканяше към разказване, да, желанието за приказки беше толкова силно, че всички помолиха стария Раман да разкаже някоя от неговите прекрасни истории.

      Мъдрият възрастен мъж се усмихна. Той помисли за миг и каза: „Ще се срещнем до каменната палма, когато запалят огньовете!”  „Каменна палма? Какво означава това?” извикаха всички след стареца.

„Потърсете я!” каза той тръгвайки. „Това дърво не може да се подмине.”

     Още преди нощта да падне изведнъж, хората намериха дървото.

Тази палма стоеше малко по-встрани от многото палми на брега, които в стройната си красота приличаха на махащи жени. В същото време силните й тъмнозелени листа леко докосваха листата на съседните палми.

    Беше една особено оформена палма!

 Тя изглеждаше прегърбена, с мощно стебло и силни листа, а в движенията й нямаше онази свежест, която придаваше женственост на всички останали палми.

 Най-особеното обаче беше короната на палмата! Дървото  накланяше листата си към средата.  „Погледнете по-добре!” каза разказвачът, „Внимавайте при следващия полъх на вятъра.”

И тогава хората успяха да видят!

  Когато вятърът разгърна леко листата на дървото, те забелязаха, че в сърцето на палмата, там откъдето обикновено излизат новите, светлозелени листа и се устремяват нагоре, лежеше един голям, червеникав камък.

Раман не чакаше повече въпроси. С широк жест той подкани всички да се наредят в кръг. В средата запалиха огън и нощта падна бързо над всичко като тъмна пелена.

 Светлината от огъня стигаше до стеблото на голямата палма и рисуваше върху него странни знаци. „Е, това се случило преди много, много години , когато тази силна палма била още малко дръвче. Тогава тук още е нямало нито къщи, нито извор. Само няколко палми стояли на брега. На тях и на младата палма им стигало това, което те получавали като храна от пясъка и влага от въздуха.

 Малката палма обичала морето и музиката на водата. Тя обичала лекия следобеден ветрец и внезапно падащата и често студена нощ с нейната голяма тъмнина. Обичала и луната в ясните нощи, чиято светлина рисувала върху морето дълги ивици, напомнящи за безкрая.

 Малкото дръвче знаело, че на метри зад него започва пустинята. Но то нямало представа  какво всъщност е това, не знаело какво е да си безводен и празен. То било едно здраво и щастливо младо палмово дръвче.

 До деня, в който дошъл мъжът!

   Той дошъл от пустинята. Лутал се дни наред из нея, изгубил всичко, което имал и почти бил изгубил разсъдъка си от жажда и жега. Ръцете му горели в рани от напразното копаене за вода и всичко по него и в него била една безпределна болка. Така мъжът застанал пред безкрайната, просторна и солена вода.

 Той хвърлил напуканото си от горещината тяло във водата. Обаче в устата му с разкъсаните устни и удебелен език горяла жажда, която солената морска вода нямало как да утоли. Тогава дива ярост обхванала мъжа. „Аз имам право на вода!” извикал той. „Аз искам да живея, защото имам право на това!”

 Човекът посегнал към един голям камък. Гневът му дал сили, които пресъхналото му тяло нямало и той изкрещял. Крещял срещу безграничността на водата, срещу неугасимите лъчи  на слънцето, срещу пустинята и нагоре към недостижимите корони на палмите. Заплашително той повдигнал камъка. Ръцете му треперели и сякаш го напускали и последните му сили. Тогава мъжът видял  малкото палмово дръвче – то стояло там до големите палми в своята светла зеленина и изпълнено с надежда за новия ден.

 „Защо си живо ти?” извикал пътникът. „Защо ти намираш храна и вода, а аз умирам от жажда? Защо ти си младо и хубаво? Защо ти имаш всичко, а аз – нищо? Ти не трябва да живееш!”

  С последните свои сили той хвърлил камъка точно в сърцето на младата палмова корона. То изпукало и се счупило. Прозвучало, като че ли този страшен звук се умножава в безкрая на пустинята и морето. А след това настъпила една ужасяваща тишина!

  Мъжът рухнал до малката палма. Два дни по-късно го намерили камилари – разказват, че  успели да го спасят.

 Никой от хората обаче не се погрижил за малкото пречупено дръвче. То почти било погребано под тежестта на камъка, смъртта му изглеждала неизбежна. Светлозелените му листа били отчупени и изгаряли бързо под жарта на слънцето. Мекото му палмово сърце било смачкано и големият камък тежал толкова много на крехкото стебло, че и при най-лекия полъх на вятъра изглеждало, че всеки миг ще се пречупи.

 Но мъжът не успял да убие малката палма. Наранил я, но не я убил.

След като утихнал ужасяващият звук от пречупени клони, когато всичко станало една огромна болка, тогава за пръв път се появила отнякъде малко сила. Тя нараствала постепенно и удължавала все повече паузите между пристъпите на болка, докато накрая силата станала по-голяма от болката.

 Дръвчето опитало да отхвърли камъка. Помолило вятъра да му помогне. Но той не успял. Камъкът останал в короната, в сърцето на малката палма и не помръднал.

 „Откажи се” си казало дръвчето. „много е тежък. Съдбата ти е да умреш толкова рано. Примири се! "

  Но тогава се чул и един друг глас, който казал:”Не, нищо не е прекалено тежко. Трябва само да се опиташ, трябва да го направиш!”

  „Но как да го направя?” питала палмата. „Вятърът не може да ми помогне. Стоя сама в слабостта си. Не мога да отхвърля камъка.”

  „ Не трябва да го отхвърляш.” Казал отново другият глас.”Трябва да приемеш тежестта на камъка. Тогава ще усетиш как растат силите в теб.”

 И тогава, в голямата си беда, палмата приела товара и повече не губела напразно сили да отхвърли камъка. Тя го приела в сърцето на короната си. И пуснала дълги и все по-силни корени в почвата, защото за двойния товар ѝ трябвала двойна опора.

 Тогава дошъл денят, в който корените на палмата стигнали толкова надълбоко, че срещнали подпочвена река. Освободен, нагоре бликнал извор, който направил от това  място едно райско кътче на радост и благодат.

 И така, след като палмата намерила здрава опора и силна храна от почвата, започнала да расте нагоре. Около камъка израснали широки, мощни клони. Понякога дори изглеждало сякаш дръвчето пази камъка.

  Стеблото му станало толкова здраво, че то безспорно било най-мощното дръвче на фона на останалите високи и нежни палми. Скоро хората започнали да го наричат каменната палма. Товарът го предизвикал и дръвчето започнало борба със слабостта си, от която излязло победител! Палмата освободила пътя на един извор, който оттогава утолява жаждата на мнозина. И нещо по-важно: тя приела своя товар и го издигнала нависоко. Камъкът и днес лежи в сърцето на палмата, но си е  намерил местенце в него, което го прави търпим. Само външния товар ни се струва непоносим. Ако го приемем, той става частица от нас.”

  Раман, старият разказвач, сложи ръцете си около стеблото на голямата палма. Огънят почти беше угаснал. Един след друг слушателите напускаха местата си. Остана само един. Той беше дошъл по-късно и стоеше малко встрани.

  Мъжът седна до Раман и двамата дълго седяха мълчаливо.

 „Аз съм този, който хвърли камъка в палмата.”каза мъжът. „Бях забравил това, но Вашият разказ съживи спомена. Какво да направя? Изпитвам огромна вина за това!”

  „Тогава носи вината си както дръвчето - камъка.” отвърна Раман.

„Приеми я и опитай колкото е възможно от нея да превърнеш в любов. При това не забравяй, че любовта е нещо, което трябва да се прави. Не е достатъчно само да я познаваш и да си убеден в необходимостта ѝ. Любовта е живот и расте само, ако я правиш!..”

 Мъжете стояха още дълго под палмата и само един лек ветрец разгаряше отново огъня.

автор: Хайнц Кьорнер

превод:  Мирослава Чанова

Коледа в кутия от обувки

Тя сияеше! Пред витрината на лъскавия магазин стоеше щастлива жена с кутия обувки. Бяха й мечта! И ето днес, в навечерието на празника, си ги купи. Най-елегантните, най-стилните обувки на света...

На отсрещния ъгъл уличен музикант свиреше коледна мелодия. В краката му, в една кутия от обувки, потъваха дребните монети на минувачите. Днес, преди Бъдни Вечер, сърцата им наистина бяха по-щедри.
Ръката на цигуларя едва държеше лъка от умора, но мисълта, че ще успее с изкараните пари да купи и хляб, и малки подаръчета за децата си, го топлеше...

Над него един прозорец, въпреки студа навън, беше отворен. Старица слушаше премръзналата коледната мелодия, а пред нея на масата отворената вехта кутия от обувки я караше да се усмихва.
Събрала всичките й красиви спомени, днес отново я връщаше във времето, когато беше млада и щастлива.
 И танцуваше...как танцуваше! Да, тази мелодия някога й бе любима...

Подарък, в кутия от обувки, пътуваше към едно непознато дете на границата. Там, където никой не очакваше Коледа, чудеса, светлина и празник, щяха да пристигнат топлите ръкавици и шапка, и малкото плюшено мече свило се между тях в кутията. Щяха всеки момент да са там и да зарадват едно премръзнало детско сърце...

Понякога в кутия от обувки за един човек може да се побере цялата суета на света, а за друг- целия свят.
За един- насъщния, за друг искрица надежда за по-светло бъдеще.
За един- чифт нови обувки, за друг - чифт топли ръкавици...

Понякога Коледа може да се побере просто в една кутия...от обувки!

                           

                                             

                                                      МАЛКИЯТ   ДЕН

     Имало едно време един малък ден. Той живеел с родителите си и своите близки там, където живеят всички всички дни, преди да слязат на земята и където се връщат след като нощите ги прогонят от там. Никой не знаел къде е това място, защото кой би могъл да каже къде отиват дните, когато изпълнят своята служба? Всеки от тях идва само един  единствен път на земята. Всеки ден е е неповторим!

   И ето защо е естествено апогеят в живота на всеки ден да е моментът, в който той слиза на земята при хората.

  Нашият малък ден, за който става въпрос, се изпълвал с вълнение и радост, когато си мислел за този така важен миг. Но той трябвало да чака много дълго, защото щял да бъде 23-тият ден от месец февруари на една определена година, а сега бил едва май месец на годината преди това.  Малкият ден не можел да се пререди, защото редът, по който дните слизали на земята, бил строго определен.

 Така той можел само да си мечтае за своето земно пътуване и с очи, пълни с възторг, слушал разказите на своите роднини.

 Неговият баща бил много известен и помнен със страх ден, тъй като тогава се случило едно ужасно земетресение,  което хората десетилетия след това не могли да забравят.

„Целият свят трепереше”, разказвал баща му гордо, „и за мен пише във всички исторически книги.”

  Майката на малкия ден също била много уважавана от другите дни. Когато тя била на земята, два народа, които водели много дълги войни, най-накрая сключили мир. Малкият ден непрекъснато искал да слуша как хората се прегръщали щастливи и затова колко хубав бил този ден.

Вуйчо му пък бил горд с това, че е запомнен с кацането на космически кораб на далечна планета, а  баба му не можела да спре да разказва за най-голямата и пищна кралска сватбa, която някога някъде се е случвала.

  Всяка вечер, когато някой ден се връщал от Земята, трябвало подробно да разкаже, какво се е случило по време на неговата земна служба. Изпълнен с възхищение малкият ден слушал разказите за славни дела, изобретения и големи празници, но също и за снежни катастрофи, сушави и гладни времена, за самолетни катастрофи, експлозии и насилия.

  „Много е важно”, казал баща му един ден,” да се случи нещо изключително, докато си на земята, за да те споменават. Защото иначе животът ти е без смисъл. При това въобще не е  важно дали ще се случи нещо хубаво или нещо лошо. Важното е да оставиш траен спомен в хората.”

 „ Когато сляза на Земята”, си мислел малкият ден, „тогава със сигурност ще се случи нещо наистина голямо, нещо, което не се е случвало никога. Не просто някакво си земетресение или кралска сватба.

Не, щяха да се оженят едновременно 100 крале, всички народи по земята ще сключат мир и ще си обещаят никога повече да не воюват. Ще има огромни фойерверки, защото хората ще взривят във въздуха оръжията си. На всяка планета в космоса ще кацне космически кораб, огромна приливна вълна ще залее половината от земята и, и, и....”

  Така малкият ден си мечтаел непрекъснато и му ставало все по-трудно да дочака своя ред.

   Най-сетне след безкрайни месеци и седмици на очакване дошъл големият миг. Било още тъмно като в рог, когато баща му го извикал: „Хайде, време е вече! След половин час започва 23 февруари. Съвсем скоро ще бъдеш един ден на земята!” Баща му го изпратил още малко, за да намери пътя и ето, че настъпил мигът. С малки стъпки нощта се оттеглила и изчезнала. Малкият ден се радвал като дете: „Сега аз управлявам света!”

  Много скоро обаче той изживял първото си разочарование. Златното бляскаво слънце, за което негов юлски братовчед разказвал, го нямало никъде. Сива мъгла обвивала ранните утринни часове. Всичко изглеждало мътно, влажно и студено. Малкият ден не искал да се отчайва, имало да види още толкова много нови и вълнуващи неща.

  Във всички градове се тълпели хиляди хора, които отивали на работа. Колони от коли, автобуси, влакове – всичко се движело, гъмжало. Малкият ден се усмихнал: изглеждало смешно как хората пълзят едни през  други във всички посоки.

  Той наблюдавал внимателно хората – Не, те съвсем не изглеждали весели! Повечето бързали намръщени и без настроение по улиците, вдигнали високо яките на палтата си. Никой сякаш не забелязвал малкия ден...

  „Ехо, тук съм! „ викал той.”Аз съм вашият нов ден! Не се ли радвате да ме видите?”

 Но хората не се радвали. „Какъв неприятен ден!”казал един мъж на колегата си.” Този противен дъжд действа ужасно на нервите ми!” „Да, отвратително е!” потвърдил другият. „ Жена ми пак ще хване грип в това време! Ако можеше поне малко да грейне слънцето!”

" Да, слънцето! Къде беше то?" Малкият ден не можел да го открие никъде.  "Моля те, мило слънце” извикал той, „покажи се, направи света на моя ден малко по-хубав, за да могат хората да не са така намръщени!”

 „Не мога!”, казало слънцето, което се било скрило зад един дебел дъждовен облак. „ Нямам още тази сила. Ела на пролет или най-добре през лятото. Тогава ще грея толкова силно, че ще заслепявам очите ти. Но във февруари съм твърде слабо за това.”

  Малкият ден бил съвсем отчаян. „ Но аз съм тук само днес!”извикал той. „Не мога да дойда отново. Никога няма да се върна. През пролетта и лятото други дни са на ред. Моля те, мило слънце, грейни поне дори и за съвсем малко!”

 Слънцето го съжалило. С всичка сила то изпратило няколко тънки лъчи към земята.  Малкият ден не бил виждал досега такова нещо. Той гледал безмълвен и омагьосан как слънчевите лъчи паднали върху една горска пътечка и как слънчевата светлина се отразявала в капките роса.

 „Ура!” извикал малкият ден, „сега радвате ли се, че съм тук?” Но слънцето гряло твърде кратко. Почти никой в града на забелязал малкото слънчеви лъчи и пак било така сиво като преди това. Поне вече не валяло и мъглата се била вдигнала.”Все пак е нещо!”- успокоил се малкият ден. Въпреки това  бил все още малко тъжен.

  Но какво било това? В един  училищен двор стояло едно момче с чисто ново колело, заобиколено от своите съученици.”Откъде ти е това красиво колело?”попитал един от тях. „Нима не знаете какъв ден е днес? Днес е 23.02 и е моят рожден ден. А колелото е моят подарък!” Малкият ден трепнал. Най-накрая някой му се радвал. „За това момче аз съм най-хубавият ден от годината!” -мислел си щастлив малкият ден и с подновено усърдие започнал да обикаля света.

 Видял морето и вълните – било едно невероятно представление, от което трудно се откъснал. Погледът му се плъзнал по планините. Видял как един алпинист покорил един връх и малкият ден се радвал заедно с него. После минал през много градове, наблюдавал с интерес хората – повечето от тях не били много щастливи в работата си, стояли на опашки, плащали някакви пари – всичко изглеждало странно.

 В един парк на пейка седял мъж, пишел нещо и се усмихвал, а малкият ден се радвал с него. На един прозорец стоял композитор и си свиркал току що измислена мелодия и на малкия ден му идвало да запее с него.

  Следобедът му донесъл нови изненади: играещи деца, разхождащи се хора,  приятели, които уютно пиели своето следобедно кафе заедно. Видял един младеж, който позвънил на една врата, а едно момиче му отворило. Двамата се хванали за ръце и отишли в парка. На един мост над едно поточе момчето се спряло, погледнало момичето в очите и казало:”Обичам те!” Това било най-прекрасното преживяване за малкия ден на земята.

 Когато се стъмнило и денят изпълнил своя дълг, той възбудено забързал към къщи. А там всички дни вече се били събрали и с нетърпение очаквали неговия разказ. „Е, как беше?” го попитал баща му. „беше ли добър ден?”

„О, да!” извикал малкия ден и всички впечатления бликнали от него като водопад.”... и тогава те се целунаха!” почти без дъх казал накрая малкият ден и се загледал  с очакване в публиката.

 Баща му махнал с ръка и казал:” Та това сме го виждали всички, но сега разкажи за интересните неща. Какво се случи наистина?” Малкият ден гледал неразбиращо.”Но...” заекнал той, „...това е всичко. Това е много, нали?”

 В по-задните редици старите дни започнали да се смеят. След кратко малкият ден щял да се удави в огромната вълна от бурен смях. „Какво?” извикал баща му ядосан, „поне нещо е трябвало да се случи! Може би някакво корабокрушение? Или отвличане на самолет? Поне някакъв банков обир?” Малкият ден поклатил глава. Самотен и тъжен той стоял във вихъра на подигравките.

  Неговият хубав ден! И те го намерили сив и скучен – нищо особено не се било случило. Той искал най-добре да потъне от срам.

„ Нито дори едно...” започнал отново баща му, но не продължил да пита повече. Било му жал за малкия ден. „Ти си едно нищо!” извикал чичото, който станал свидетел на кацането на космическия кораб.” Едно нищо! Още утре ще бъдеш забравен! В никоя книга няма да пише за теб, никой няма да си спомня за теб! Рожден ден! Слънце! Любов! Направо ще се спукам от смях!”

 „Та  нима любовта не е нещо изключително, нещо красиво?“ -искал да попита малкият ден – но вече не се осмелявал. Страхувал се от смеха и подигравките на останалите.

   Майка му се опитала да го успокои:” Не бъди тъжен! Ти си бил един добър ден и си видял много хубави неща на Земята. Знаеш ли, не е толкова важно, колкото е възможно повече хора да си спомнят за теб. Ако дори само на малко хора си подарил радост, то твоето съществуване си е струвало.” Но малкият ден бил неутешим. В идните дни навсякъде го подигравали и осмивали. Той вече не ходел на вечерните събирания. Не искал да чува какво разказват другите дни. Самотен той стоял в един ъгъл и горчиво се упреквал. При това вината съвсем не била в него!

     Една вечер след много самотни дни, месеци и години неговите родители го извикали:„ Представи си само! Един твой братовчед, който току що се върна от Земята разказа, че било взето решение  23 февруари да бъде обявен за световен ден на мира. И знаеш ли защо? Защото на  твоя 23 февруари, когато ти беше ден на Земята, не се е случило нищо лошо, не е станало дори и едно престъпление, никъде по света не са се водили войни. Точно затова, защото нищо лошо не се е случило, от днес нататък на твоя ден ще се чества празникът на мира. Днес тази новина е била във всички вестници на Земята. Да, ние винаги сме знаели, че от теб ще излезе нещо!”

                                               Малкият ден не казал нищо.

                                            Той просто сияел от щастие!

автор:   Хайнц Кьорнер

превод: Мирослава Чанова