Трохите след празника

Моите февруарски мисли вчера:
Непретенциозно кратък месец;
Свит. Уморен. Унил;
Безсилен пред струпаните купчини стар януарски сняг, върху които е метнал сивите си мушами, за да ги скрие;
Ветровит;
Болезнено студен;
Раздвоен между любовта и виното.
Събрал безкрайно много думи и определения за това що е Любовта, а нито един ясен отговор- носи ли я в този чист, определителен вид човекът.

Моите февруарски мисли днес:
Нелогично кратък месец;
Ярък, топъл, ароматен;
Безсилен пред силата на любовта набола с първите кокичета;
(Раз)Двоен празник, който празнувам в едно;
Събрал цялата феерия от думи, послевкуси, нотки, нишки, тъкани, втъкани традиции, които шепнат от коренчетата на сърцето.
Февруари е празник и емоция. Експанзия на цветове, на топлина в душата, на важно напомняне с листче на хладилника, на безкрайно много "Обичам те", казано на глас, на ум, на сън, на яве...
Сега си мисля, че най- важното, пресято от времето и ситото на мъдростта, трябва да може да събира само в едната ми шепа. Като тази, с която събирам от масата трохите след празника и хвърлям на врабците в двора.
Една шепа, в която дори да има само няколко трохи, готова е да Даде! Една шепа в други две, готови да приемат...
И само толкоз!
Любов е!

Честит празник! Честит всеки ден, Любов!