Осмият ден на Март

Започва свъсен. Натежал от пролетно колебание и зимна упоритост. Затова въоръжил отбранително всички минувачи с чадъри, вдигнати яки и някаква свитост навътре.
Ако случайно си забравил да погледнеш календара, не би се сетил какъв ден е днес. Само странното оживление пред пазара за цветя може да те извади от унеса на делника.
Спирам се пред едни пресилено разцъфнали зюмбюли на тротоара. На фона на сивия градски пейзаж привличат силно погледа ми зажаднял за цвят.
Усмивката на продавачката им още по-пресилена и някаква пластмасова вежливост ме смаляват в палтото.
Оглеждам купувачите. Виждам, че предимно жени са се надвесили над цъфналите канти. Продавачката уловила погледа ми, но не прочела мислите ми, казва:-Цял ден ще е така.
- Навярно.- отвръщам й и купувам зюмбюлите.
- А вие, господине, избрахте ли?!- със сърдит тон се обръща към другия клиент. Изкуствената вежливост, като всичко неестествено, бързо изчезва.
- Не! Трудно е да купиш цвете за цвете. - отвръща и с усмивка мъжът и продължава да се взира в цветята.
Думите му ме привличат. Поглеждам към него. Възрастен човек на около 70-75 години. Слаб, побелял старец, почти прекършен на две избира цвете за своята жена. За своята любима, за своето цвете...
Представих си я. Навярно майка и баба, и разбира се съпруга. Преживяла всичко. Извървяла тежкия път на една жена да бъде всичко това, но и привилегия. През каквото обаче и да е минала, до нея неизменно е този мъж, който днес и купува цвете.
- Ето тези рози!- казва мъжът и сочи три червени рози.
Продавачката веднага ги изважда от каната и с по-благ вече тон пита: - Да ги опаковам ли в целофан?
- Не- клати глава старецът- така ще ги взема. Подава парите,а цветята почти прегръща. Тръгва надолу по улицата ей така както си е превит, а розите стърчат над рамото му и сякаш помахват за сбогом.
Сивият ден просветлява. Поема и той в своята посока- на празник за хората с цветя в ръце, а за другите, свили се в палтото на делника- една обикновена дъждовна сряда.
Аз нося своите зюмбюли и пак си мисля за стареца с розите. Мисля си за неговата роза, която го чака вкъщи. Виждам го още там как върви смален по улицата, как прегърнал кървавочервените пъпки върви към своята надежда и Смисъл.
Като Малкия Принц и Неговата роза, която "съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони..."
Като онова малко, но съществено нещо невидимо за очите, което, ако сме щастливци в този живот, намираме със сърцето в сърцето на друг...
Зюмбюлите ще подаря на дъщеря ми. На майка ми ще се обадя и ще й честитя празника.
Ще започна:"Честит осми март, Мамо!", а тя ще ме прекъсне и ще продължи поздрава обърнат към мен:" Бъди здрава и обичана, дъще!" А аз няма да мога да продължа после. Всичко вече ще е казано и изчерпано за празника.
Ей такава е майка ми! Не задържа и грам любов за себе си. Веднага я връща към другите.
Искам да съм като нея. Искам да бъда като мост между нея и дъщеря ми. Да я науча така да обича, за да бъде един ден и тя цвете..."в един екземпляр сред милиони и милиони..." За някого!