КАМЕННАТА   ПАЛМА

       Беше късен следобед и един лек вятър милваше косите, а по лицето оставяше усещане за хладина.

     Беше време, което подканяше към разказване, да, желанието за приказки беше толкова силно, че всички помолиха стария Раман да разкаже някоя от неговите прекрасни истории.

      Мъдрият възрастен мъж се усмихна. Той помисли за миг и каза: „Ще се срещнем до каменната палма, когато запалят огньовете!”  „Каменна палма? Какво означава това?” извикаха всички след стареца.

„Потърсете я!” каза той тръгвайки. „Това дърво не може да се подмине.”

     Още преди нощта да падне изведнъж, хората намериха дървото.

Тази палма стоеше малко по-встрани от многото палми на брега, които в стройната си красота приличаха на махащи жени. В същото време силните й тъмнозелени листа леко докосваха листата на съседните палми.

    Беше една особено оформена палма!

 Тя изглеждаше прегърбена, с мощно стебло и силни листа, а в движенията й нямаше онази свежест, която придаваше женственост на всички останали палми.

 Най-особеното обаче беше короната на палмата! Дървото  накланяше листата си към средата.  „Погледнете по-добре!” каза разказвачът, „Внимавайте при следващия полъх на вятъра.”

И тогава хората успяха да видят!

  Когато вятърът разгърна леко листата на дървото, те забелязаха, че в сърцето на палмата, там откъдето обикновено излизат новите, светлозелени листа и се устремяват нагоре, лежеше един голям, червеникав камък.

Раман не чакаше повече въпроси. С широк жест той подкани всички да се наредят в кръг. В средата запалиха огън и нощта падна бързо над всичко като тъмна пелена.

 Светлината от огъня стигаше до стеблото на голямата палма и рисуваше върху него странни знаци. „Е, това се случило преди много, много години , когато тази силна палма била още малко дръвче. Тогава тук още е нямало нито къщи, нито извор. Само няколко палми стояли на брега. На тях и на младата палма им стигало това, което те получавали като храна от пясъка и влага от въздуха.

 Малката палма обичала морето и музиката на водата. Тя обичала лекия следобеден ветрец и внезапно падащата и често студена нощ с нейната голяма тъмнина. Обичала и луната в ясните нощи, чиято светлина рисувала върху морето дълги ивици, напомнящи за безкрая.

 Малкото дръвче знаело, че на метри зад него започва пустинята. Но то нямало представа  какво всъщност е това, не знаело какво е да си безводен и празен. То било едно здраво и щастливо младо палмово дръвче.

 До деня, в който дошъл мъжът!

   Той дошъл от пустинята. Лутал се дни наред из нея, изгубил всичко, което имал и почти бил изгубил разсъдъка си от жажда и жега. Ръцете му горели в рани от напразното копаене за вода и всичко по него и в него била една безпределна болка. Така мъжът застанал пред безкрайната, просторна и солена вода.

 Той хвърлил напуканото си от горещината тяло във водата. Обаче в устата му с разкъсаните устни и удебелен език горяла жажда, която солената морска вода нямало как да утоли. Тогава дива ярост обхванала мъжа. „Аз имам право на вода!” извикал той. „Аз искам да живея, защото имам право на това!”

 Човекът посегнал към един голям камък. Гневът му дал сили, които пресъхналото му тяло нямало и той изкрещял. Крещял срещу безграничността на водата, срещу неугасимите лъчи  на слънцето, срещу пустинята и нагоре към недостижимите корони на палмите. Заплашително той повдигнал камъка. Ръцете му треперели и сякаш го напускали и последните му сили. Тогава мъжът видял  малкото палмово дръвче – то стояло там до големите палми в своята светла зеленина и изпълнено с надежда за новия ден.

 „Защо си живо ти?” извикал пътникът. „Защо ти намираш храна и вода, а аз умирам от жажда? Защо ти си младо и хубаво? Защо ти имаш всичко, а аз – нищо? Ти не трябва да живееш!”

  С последните свои сили той хвърлил камъка точно в сърцето на младата палмова корона. То изпукало и се счупило. Прозвучало, като че ли този страшен звук се умножава в безкрая на пустинята и морето. А след това настъпила една ужасяваща тишина!

  Мъжът рухнал до малката палма. Два дни по-късно го намерили камилари – разказват, че  успели да го спасят.

 Никой от хората обаче не се погрижил за малкото пречупено дръвче. То почти било погребано под тежестта на камъка, смъртта му изглеждала неизбежна. Светлозелените му листа били отчупени и изгаряли бързо под жарта на слънцето. Мекото му палмово сърце било смачкано и големият камък тежал толкова много на крехкото стебло, че и при най-лекия полъх на вятъра изглеждало, че всеки миг ще се пречупи.

 Но мъжът не успял да убие малката палма. Наранил я, но не я убил.

След като утихнал ужасяващият звук от пречупени клони, когато всичко станало една огромна болка, тогава за пръв път се появила отнякъде малко сила. Тя нараствала постепенно и удължавала все повече паузите между пристъпите на болка, докато накрая силата станала по-голяма от болката.

 Дръвчето опитало да отхвърли камъка. Помолило вятъра да му помогне. Но той не успял. Камъкът останал в короната, в сърцето на малката палма и не помръднал.

 „Откажи се” си казало дръвчето. „много е тежък. Съдбата ти е да умреш толкова рано. Примири се! "

  Но тогава се чул и един друг глас, който казал:”Не, нищо не е прекалено тежко. Трябва само да се опиташ, трябва да го направиш!”

  „Но как да го направя?” питала палмата. „Вятърът не може да ми помогне. Стоя сама в слабостта си. Не мога да отхвърля камъка.”

  „ Не трябва да го отхвърляш.” Казал отново другият глас.”Трябва да приемеш тежестта на камъка. Тогава ще усетиш как растат силите в теб.”

 И тогава, в голямата си беда, палмата приела товара и повече не губела напразно сили да отхвърли камъка. Тя го приела в сърцето на короната си. И пуснала дълги и все по-силни корени в почвата, защото за двойния товар ѝ трябвала двойна опора.

 Тогава дошъл денят, в който корените на палмата стигнали толкова надълбоко, че срещнали подпочвена река. Освободен, нагоре бликнал извор, който направил от това  място едно райско кътче на радост и благодат.

 И така, след като палмата намерила здрава опора и силна храна от почвата, започнала да расте нагоре. Около камъка израснали широки, мощни клони. Понякога дори изглеждало сякаш дръвчето пази камъка.

  Стеблото му станало толкова здраво, че то безспорно било най-мощното дръвче на фона на останалите високи и нежни палми. Скоро хората започнали да го наричат каменната палма. Товарът го предизвикал и дръвчето започнало борба със слабостта си, от която излязло победител! Палмата освободила пътя на един извор, който оттогава утолява жаждата на мнозина. И нещо по-важно: тя приела своя товар и го издигнала нависоко. Камъкът и днес лежи в сърцето на палмата, но си е  намерил местенце в него, което го прави търпим. Само външния товар ни се струва непоносим. Ако го приемем, той става частица от нас.”

  Раман, старият разказвач, сложи ръцете си около стеблото на голямата палма. Огънят почти беше угаснал. Един след друг слушателите напускаха местата си. Остана само един. Той беше дошъл по-късно и стоеше малко встрани.

  Мъжът седна до Раман и двамата дълго седяха мълчаливо.

 „Аз съм този, който хвърли камъка в палмата.”каза мъжът. „Бях забравил това, но Вашият разказ съживи спомена. Какво да направя? Изпитвам огромна вина за това!”

  „Тогава носи вината си както дръвчето - камъка.” отвърна Раман.

„Приеми я и опитай колкото е възможно от нея да превърнеш в любов. При това не забравяй, че любовта е нещо, което трябва да се прави. Не е достатъчно само да я познаваш и да си убеден в необходимостта ѝ. Любовта е живот и расте само, ако я правиш!..”

 Мъжете стояха още дълго под палмата и само един лек ветрец разгаряше отново огъня.

автор: Хайнц Кьорнер

превод:  Мирослава Чанова