ПРИЯТЕЛСКА  ЕСЕН             

      Понякога животът ни поставя в периоди на изпитание…и в тяхно „лице“, разбира се, получаваме безценни уроци-дарове! Винаги е така, просто не винаги не всички успяват да ги усетят по този начин. В такива мигове на помощ ни идват другите дарове – приятелите, за да ни предложат своята опора, своята сила и своите сетива, за да устоим и да преминем, а понякога и за да оцелеем…

     За едно такова красиво приятелство искам да ви разкажа днес …

Те са две момичета, които животът среща, за да продължи потокът му по-пълноводен, по-пъстър и по-споделен… И времето им започнало да се изпълва с моменти на синхроничност, със споделена тъга и дори ужас, с тих взаимен възторг от празниците за сетивата им, с радост от щастието, с разбиране без думи…Разделяло ги само пространството, но те успели да сътворят своя начин на общуване и да „прелитат“ чрез мисълта и чрез думите една до друга, сякаш частица от душите им намирала себе си някъде там … и ставала цяла!

Случило се така, че едната половинка  на това приятелство била поставена от живота в необичайна ситуация, заредена с много предизвикателства  и тогава за период от няколко седмици времето се сгъстило неимоверно. Обикновено душата ѝ се хранела от красотата край нея, от пъстротата на природата, от слънчевите лъчи и от думите, които четяла. Но… за всичко това в тези седмици нямало време, а навън била красива есен – техният сезон. Приятелката не можела да спре, за да ѝ се наслади, а есента не можела да чака някой да спре, за да я усети…  Есента имала своето време само СЕГА, както и всеки от нас! … Дъждът и мъглата отвън подсилвали сивотата отвътре. И понеже приятелството е споделеност, другата половинка усетила далечната си частичка. На хиляди километри  празнотата в приятелската душа отекнала силно в нейната- сякаш се случвало на самата нея! И понеже тя знаела стойността на есента решила да подари на задъханото момиче… есен!  Всеки ден започнала да изпраща в снимка по един най-красив и вдъхновяващ момент от своята есен и така е роден албумът, който днес споделям с вас. Той носи заглавието „Приятелска есен“! Поемах всяка снимка  като приятелска сълза! За мен албумът е много, много повече от няколко запечатани мига – той е топла мисъл, силна подкрепа, приятелска прегръдка в труден момент, „Разбирам те и съм с теб!“, които нямат цена…

  Когато бурята отмине, гледаме назад с други чувства и от друга перспектива! Вече просветва при мен, но в трудни моменти оцеляваме наистина и заради подкрепата на онези, които ни обичат!

БЛАГОДАРЯ  ТИ, Гери!!!...

Днес споделям с вас Моята Приятелска Есен!

Година

Колко пътища извървях- мои и чужди.
Колко нощи не спах- уморено безлюдни.

В рамка поставях- рисувани с пръсти мечти.
В кавички и скоби- белязани с обич от някого дни.

Щастлива бях, понякога падах- ожулено после болях.
Политах от искрени думи- с вятър в крилете си бях.

Толкова много ми даде- остана ли нещо невзето!?
Запазих от теб синьото- една кръпка в небето.

Без равносметки, без теглене на черти- с какво се разминах, не искам везни.


Пълни шепи очакване, малки мечти-продължавам навътре към себе си...
Отварят се нови Врати!

                                                 

                                                          КАМЕННАТА   ПАЛМА

       Беше късен следобед и един лек вятър милваше косите, а по лицето оставяше усещане за хладина.

     Беше време, което подканяше към разказване, да, желанието за приказки беше толкова силно, че всички помолиха стария Раман да разкаже някоя от неговите прекрасни истории.

      Мъдрият възрастен мъж се усмихна. Той помисли за миг и каза: „Ще се срещнем до каменната палма, когато запалят огньовете!”  „Каменна палма? Какво означава това?” извикаха всички след стареца.

„Потърсете я!” каза той тръгвайки. „Това дърво не може да се подмине.”

     Още преди нощта да падне изведнъж, хората намериха дървото.

Тази палма стоеше малко по-встрани от многото палми на брега, които в стройната си красота приличаха на махащи жени. В същото време силните й тъмнозелени листа леко докосваха листата на съседните палми.

    Беше една особено оформена палма!

 Тя изглеждаше прегърбена, с мощно стебло и силни листа, а в движенията й нямаше онази свежест, която придаваше женственост на всички останали палми.

 Най-особеното обаче беше короната на палмата! Дървото  накланяше листата си към средата.  „Погледнете по-добре!” каза разказвачът, „Внимавайте при следващия полъх на вятъра.”

И тогава хората успяха да видят!

  Когато вятърът разгърна леко листата на дървото, те забелязаха, че в сърцето на палмата, там откъдето обикновено излизат новите, светлозелени листа и се устремяват нагоре, лежеше един голям, червеникав камък.

Раман не чакаше повече въпроси. С широк жест той подкани всички да се наредят в кръг. В средата запалиха огън и нощта падна бързо над всичко като тъмна пелена.

 Светлината от огъня стигаше до стеблото на голямата палма и рисуваше върху него странни знаци. „Е, това се случило преди много, много години , когато тази силна палма била още малко дръвче. Тогава тук още е нямало нито къщи, нито извор. Само няколко палми стояли на брега. На тях и на младата палма им стигало това, което те получавали като храна от пясъка и влага от въздуха.

 Малката палма обичала морето и музиката на водата. Тя обичала лекия следобеден ветрец и внезапно падащата и често студена нощ с нейната голяма тъмнина. Обичала и луната в ясните нощи, чиято светлина рисувала върху морето дълги ивици, напомнящи за безкрая.

 Малкото дръвче знаело, че на метри зад него започва пустинята. Но то нямало представа  какво всъщност е това, не знаело какво е да си безводен и празен. То било едно здраво и щастливо младо палмово дръвче.

 До деня, в който дошъл мъжът!

   Той дошъл от пустинята. Лутал се дни наред из нея, изгубил всичко, което имал и почти бил изгубил разсъдъка си от жажда и жега. Ръцете му горели в рани от напразното копаене за вода и всичко по него и в него била една безпределна болка. Така мъжът застанал пред безкрайната, просторна и солена вода.

 Той хвърлил напуканото си от горещината тяло във водата. Обаче в устата му с разкъсаните устни и удебелен език горяла жажда, която солената морска вода нямало как да утоли. Тогава дива ярост обхванала мъжа. „Аз имам право на вода!” извикал той. „Аз искам да живея, защото имам право на това!”

 Човекът посегнал към един голям камък. Гневът му дал сили, които пресъхналото му тяло нямало и той изкрещял. Крещял срещу безграничността на водата, срещу неугасимите лъчи  на слънцето, срещу пустинята и нагоре към недостижимите корони на палмите. Заплашително той повдигнал камъка. Ръцете му треперели и сякаш го напускали и последните му сили. Тогава мъжът видял  малкото палмово дръвче – то стояло там до големите палми в своята светла зеленина и изпълнено с надежда за новия ден.

 „Защо си живо ти?” извикал пътникът. „Защо ти намираш храна и вода, а аз умирам от жажда? Защо ти си младо и хубаво? Защо ти имаш всичко, а аз – нищо? Ти не трябва да живееш!”

  С последните свои сили той хвърлил камъка точно в сърцето на младата палмова корона. То изпукало и се счупило. Прозвучало, като че ли този страшен звук се умножава в безкрая на пустинята и морето. А след това настъпила една ужасяваща тишина!

  Мъжът рухнал до малката палма. Два дни по-късно го намерили камилари – разказват, че  успели да го спасят.

 Никой от хората обаче не се погрижил за малкото пречупено дръвче. То почти било погребано под тежестта на камъка, смъртта му изглеждала неизбежна. Светлозелените му листа били отчупени и изгаряли бързо под жарта на слънцето. Мекото му палмово сърце било смачкано и големият камък тежал толкова много на крехкото стебло, че и при най-лекия полъх на вятъра изглеждало, че всеки миг ще се пречупи.

 Но мъжът не успял да убие малката палма. Наранил я, но не я убил.

След като утихнал ужасяващият звук от пречупени клони, когато всичко станало една огромна болка, тогава за пръв път се появила отнякъде малко сила. Тя нараствала постепенно и удължавала все повече паузите между пристъпите на болка, докато накрая силата станала по-голяма от болката.

 Дръвчето опитало да отхвърли камъка. Помолило вятъра да му помогне. Но той не успял. Камъкът останал в короната, в сърцето на малката палма и не помръднал.

 „Откажи се” си казало дръвчето. „много е тежък. Съдбата ти е да умреш толкова рано. Примири се! "

  Но тогава се чул и един друг глас, който казал:”Не, нищо не е прекалено тежко. Трябва само да се опиташ, трябва да го направиш!”

  „Но как да го направя?” питала палмата. „Вятърът не може да ми помогне. Стоя сама в слабостта си. Не мога да отхвърля камъка.”

  „ Не трябва да го отхвърляш.” Казал отново другият глас.”Трябва да приемеш тежестта на камъка. Тогава ще усетиш как растат силите в теб.”

 И тогава, в голямата си беда, палмата приела товара и повече не губела напразно сили да отхвърли камъка. Тя го приела в сърцето на короната си. И пуснала дълги и все по-силни корени в почвата, защото за двойния товар ѝ трябвала двойна опора.

 Тогава дошъл денят, в който корените на палмата стигнали толкова надълбоко, че срещнали подпочвена река. Освободен, нагоре бликнал извор, който направил от това  място едно райско кътче на радост и благодат.

 И така, след като палмата намерила здрава опора и силна храна от почвата, започнала да расте нагоре. Около камъка израснали широки, мощни клони. Понякога дори изглеждало сякаш дръвчето пази камъка.

  Стеблото му станало толкова здраво, че то безспорно било най-мощното дръвче на фона на останалите високи и нежни палми. Скоро хората започнали да го наричат каменната палма. Товарът го предизвикал и дръвчето започнало борба със слабостта си, от която излязло победител! Палмата освободила пътя на един извор, който оттогава утолява жаждата на мнозина. И нещо по-важно: тя приела своя товар и го издигнала нависоко. Камъкът и днес лежи в сърцето на палмата, но си е  намерил местенце в него, което го прави търпим. Само външния товар ни се струва непоносим. Ако го приемем, той става частица от нас.”

  Раман, старият разказвач, сложи ръцете си около стеблото на голямата палма. Огънят почти беше угаснал. Един след друг слушателите напускаха местата си. Остана само един. Той беше дошъл по-късно и стоеше малко встрани.

  Мъжът седна до Раман и двамата дълго седяха мълчаливо.

 „Аз съм този, който хвърли камъка в палмата.”каза мъжът. „Бях забравил това, но Вашият разказ съживи спомена. Какво да направя? Изпитвам огромна вина за това!”

  „Тогава носи вината си както дръвчето - камъка.” отвърна Раман.

„Приеми я и опитай колкото е възможно от нея да превърнеш в любов. При това не забравяй, че любовта е нещо, което трябва да се прави. Не е достатъчно само да я познаваш и да си убеден в необходимостта ѝ. Любовта е живот и расте само, ако я правиш!..”

 Мъжете стояха още дълго под палмата и само един лек ветрец разгаряше отново огъня.

автор: Хайнц Кьорнер

превод:  Мирослава Чанова

Коледа в кутия от обувки

Тя сияеше! Пред витрината на лъскавия магазин стоеше щастлива жена с кутия обувки. Бяха й мечта! И ето днес, в навечерието на празника, си ги купи. Най-елегантните, най-стилните обувки на света...

На отсрещния ъгъл уличен музикант свиреше коледна мелодия. В краката му, в една кутия от обувки, потъваха дребните монети на минувачите. Днес, преди Бъдни Вечер, сърцата им наистина бяха по-щедри.
Ръката на цигуларя едва държеше лъка от умора, но мисълта, че ще успее с изкараните пари да купи и хляб, и малки подаръчета за децата си, го топлеше...

Над него един прозорец, въпреки студа навън, беше отворен. Старица слушаше премръзналата коледната мелодия, а пред нея на масата отворената вехта кутия от обувки я караше да се усмихва.
Събрала всичките й красиви спомени, днес отново я връщаше във времето, когато беше млада и щастлива.
 И танцуваше...как танцуваше! Да, тази мелодия някога й бе любима...

Подарък, в кутия от обувки, пътуваше към едно непознато дете на границата. Там, където никой не очакваше Коледа, чудеса, светлина и празник, щяха да пристигнат топлите ръкавици и шапка, и малкото плюшено мече свило се между тях в кутията. Щяха всеки момент да са там и да зарадват едно премръзнало детско сърце...

Понякога в кутия от обувки за един човек може да се побере цялата суета на света, а за друг- целия свят.
За един- насъщния, за друг искрица надежда за по-светло бъдеще.
За един- чифт нови обувки, за друг - чифт топли ръкавици...

Понякога Коледа може да се побере просто в една кутия...от обувки!

                           

                                             

                                                      МАЛКИЯТ   ДЕН

     Имало едно време един малък ден. Той живеел с родителите си и своите близки там, където живеят всички всички дни, преди да слязат на земята и където се връщат след като нощите ги прогонят от там. Никой не знаел къде е това място, защото кой би могъл да каже къде отиват дните, когато изпълнят своята служба? Всеки от тях идва само един  единствен път на земята. Всеки ден е е неповторим!

   И ето защо е естествено апогеят в живота на всеки ден да е моментът, в който той слиза на земята при хората.

  Нашият малък ден, за който става въпрос, се изпълвал с вълнение и радост, когато си мислел за този така важен миг. Но той трябвало да чака много дълго, защото щял да бъде 23-тият ден от месец февруари на една определена година, а сега бил едва май месец на годината преди това.  Малкият ден не можел да се пререди, защото редът, по който дните слизали на земята, бил строго определен.

 Така той можел само да си мечтае за своето земно пътуване и с очи, пълни с възторг, слушал разказите на своите роднини.

 Неговият баща бил много известен и помнен със страх ден, тъй като тогава се случило едно ужасно земетресение,  което хората десетилетия след това не могли да забравят.

„Целият свят трепереше”, разказвал баща му гордо, „и за мен пише във всички исторически книги.”

  Майката на малкия ден също била много уважавана от другите дни. Когато тя била на земята, два народа, които водели много дълги войни, най-накрая сключили мир. Малкият ден непрекъснато искал да слуша как хората се прегръщали щастливи и затова колко хубав бил този ден.

Вуйчо му пък бил горд с това, че е запомнен с кацането на космически кораб на далечна планета, а  баба му не можела да спре да разказва за най-голямата и пищна кралска сватбa, която някога някъде се е случвала.

  Всяка вечер, когато някой ден се връщал от Земята, трябвало подробно да разкаже, какво се е случило по време на неговата земна служба. Изпълнен с възхищение малкият ден слушал разказите за славни дела, изобретения и големи празници, но също и за снежни катастрофи, сушави и гладни времена, за самолетни катастрофи, експлозии и насилия.

  „Много е важно”, казал баща му един ден,” да се случи нещо изключително, докато си на земята, за да те споменават. Защото иначе животът ти е без смисъл. При това въобще не е  важно дали ще се случи нещо хубаво или нещо лошо. Важното е да оставиш траен спомен в хората.”

 „ Когато сляза на Земята”, си мислел малкият ден, „тогава със сигурност ще се случи нещо наистина голямо, нещо, което не се е случвало никога. Не просто някакво си земетресение или кралска сватба.

Не, щяха да се оженят едновременно 100 крале, всички народи по земята ще сключат мир и ще си обещаят никога повече да не воюват. Ще има огромни фойерверки, защото хората ще взривят във въздуха оръжията си. На всяка планета в космоса ще кацне космически кораб, огромна приливна вълна ще залее половината от земята и, и, и....”

  Така малкият ден си мечтаел непрекъснато и му ставало все по-трудно да дочака своя ред.

   Най-сетне след безкрайни месеци и седмици на очакване дошъл големият миг. Било още тъмно като в рог, когато баща му го извикал: „Хайде, време е вече! След половин час започва 23 февруари. Съвсем скоро ще бъдеш един ден на земята!” Баща му го изпратил още малко, за да намери пътя и ето, че настъпил мигът. С малки стъпки нощта се оттеглила и изчезнала. Малкият ден се радвал като дете: „Сега аз управлявам света!”

  Много скоро обаче той изживял първото си разочарование. Златното бляскаво слънце, за което негов юлски братовчед разказвал, го нямало никъде. Сива мъгла обвивала ранните утринни часове. Всичко изглеждало мътно, влажно и студено. Малкият ден не искал да се отчайва, имало да види още толкова много нови и вълнуващи неща.

  Във всички градове се тълпели хиляди хора, които отивали на работа. Колони от коли, автобуси, влакове – всичко се движело, гъмжало. Малкият ден се усмихнал: изглеждало смешно как хората пълзят едни през  други във всички посоки.

  Той наблюдавал внимателно хората – Не, те съвсем не изглеждали весели! Повечето бързали намръщени и без настроение по улиците, вдигнали високо яките на палтата си. Никой сякаш не забелязвал малкия ден...

  „Ехо, тук съм! „ викал той.”Аз съм вашият нов ден! Не се ли радвате да ме видите?”

 Но хората не се радвали. „Какъв неприятен ден!”казал един мъж на колегата си.” Този противен дъжд действа ужасно на нервите ми!” „Да, отвратително е!” потвърдил другият. „ Жена ми пак ще хване грип в това време! Ако можеше поне малко да грейне слънцето!”

" Да, слънцето! Къде беше то?" Малкият ден не можел да го открие никъде.  "Моля те, мило слънце” извикал той, „покажи се, направи света на моя ден малко по-хубав, за да могат хората да не са така намръщени!”

 „Не мога!”, казало слънцето, което се било скрило зад един дебел дъждовен облак. „ Нямам още тази сила. Ела на пролет или най-добре през лятото. Тогава ще грея толкова силно, че ще заслепявам очите ти. Но във февруари съм твърде слабо за това.”

  Малкият ден бил съвсем отчаян. „ Но аз съм тук само днес!”извикал той. „Не мога да дойда отново. Никога няма да се върна. През пролетта и лятото други дни са на ред. Моля те, мило слънце, грейни поне дори и за съвсем малко!”

 Слънцето го съжалило. С всичка сила то изпратило няколко тънки лъчи към земята.  Малкият ден не бил виждал досега такова нещо. Той гледал безмълвен и омагьосан как слънчевите лъчи паднали върху една горска пътечка и как слънчевата светлина се отразявала в капките роса.

 „Ура!” извикал малкият ден, „сега радвате ли се, че съм тук?” Но слънцето гряло твърде кратко. Почти никой в града на забелязал малкото слънчеви лъчи и пак било така сиво като преди това. Поне вече не валяло и мъглата се била вдигнала.”Все пак е нещо!”- успокоил се малкият ден. Въпреки това  бил все още малко тъжен.

  Но какво било това? В един  училищен двор стояло едно момче с чисто ново колело, заобиколено от своите съученици.”Откъде ти е това красиво колело?”попитал един от тях. „Нима не знаете какъв ден е днес? Днес е 23.02 и е моят рожден ден. А колелото е моят подарък!” Малкият ден трепнал. Най-накрая някой му се радвал. „За това момче аз съм най-хубавият ден от годината!” -мислел си щастлив малкият ден и с подновено усърдие започнал да обикаля света.

 Видял морето и вълните – било едно невероятно представление, от което трудно се откъснал. Погледът му се плъзнал по планините. Видял как един алпинист покорил един връх и малкият ден се радвал заедно с него. После минал през много градове, наблюдавал с интерес хората – повечето от тях не били много щастливи в работата си, стояли на опашки, плащали някакви пари – всичко изглеждало странно.

 В един парк на пейка седял мъж, пишел нещо и се усмихвал, а малкият ден се радвал с него. На един прозорец стоял композитор и си свиркал току що измислена мелодия и на малкия ден му идвало да запее с него.

  Следобедът му донесъл нови изненади: играещи деца, разхождащи се хора,  приятели, които уютно пиели своето следобедно кафе заедно. Видял един младеж, който позвънил на една врата, а едно момиче му отворило. Двамата се хванали за ръце и отишли в парка. На един мост над едно поточе момчето се спряло, погледнало момичето в очите и казало:”Обичам те!” Това било най-прекрасното преживяване за малкия ден на земята.

 Когато се стъмнило и денят изпълнил своя дълг, той възбудено забързал към къщи. А там всички дни вече се били събрали и с нетърпение очаквали неговия разказ. „Е, как беше?” го попитал баща му. „беше ли добър ден?”

„О, да!” извикал малкия ден и всички впечатления бликнали от него като водопад.”... и тогава те се целунаха!” почти без дъх казал накрая малкият ден и се загледал  с очакване в публиката.

 Баща му махнал с ръка и казал:” Та това сме го виждали всички, но сега разкажи за интересните неща. Какво се случи наистина?” Малкият ден гледал неразбиращо.”Но...” заекнал той, „...това е всичко. Това е много, нали?”

 В по-задните редици старите дни започнали да се смеят. След кратко малкият ден щял да се удави в огромната вълна от бурен смях. „Какво?” извикал баща му ядосан, „поне нещо е трябвало да се случи! Може би някакво корабокрушение? Или отвличане на самолет? Поне някакъв банков обир?” Малкият ден поклатил глава. Самотен и тъжен той стоял във вихъра на подигравките.

  Неговият хубав ден! И те го намерили сив и скучен – нищо особено не се било случило. Той искал най-добре да потъне от срам.

„ Нито дори едно...” започнал отново баща му, но не продължил да пита повече. Било му жал за малкия ден. „Ти си едно нищо!” извикал чичото, който станал свидетел на кацането на космическия кораб.” Едно нищо! Още утре ще бъдеш забравен! В никоя книга няма да пише за теб, никой няма да си спомня за теб! Рожден ден! Слънце! Любов! Направо ще се спукам от смях!”

 „Та  нима любовта не е нещо изключително, нещо красиво?“ -искал да попита малкият ден – но вече не се осмелявал. Страхувал се от смеха и подигравките на останалите.

   Майка му се опитала да го успокои:” Не бъди тъжен! Ти си бил един добър ден и си видял много хубави неща на Земята. Знаеш ли, не е толкова важно, колкото е възможно повече хора да си спомнят за теб. Ако дори само на малко хора си подарил радост, то твоето съществуване си е струвало.” Но малкият ден бил неутешим. В идните дни навсякъде го подигравали и осмивали. Той вече не ходел на вечерните събирания. Не искал да чува какво разказват другите дни. Самотен той стоял в един ъгъл и горчиво се упреквал. При това вината съвсем не била в него!

     Една вечер след много самотни дни, месеци и години неговите родители го извикали:„ Представи си само! Един твой братовчед, който току що се върна от Земята разказа, че било взето решение  23 февруари да бъде обявен за световен ден на мира. И знаеш ли защо? Защото на  твоя 23 февруари, когато ти беше ден на Земята, не се е случило нищо лошо, не е станало дори и едно престъпление, никъде по света не са се водили войни. Точно затова, защото нищо лошо не се е случило, от днес нататък на твоя ден ще се чества празникът на мира. Днес тази новина е била във всички вестници на Земята. Да, ние винаги сме знаели, че от теб ще излезе нещо!”

                                               Малкият ден не казал нищо.

                                            Той просто сияел от щастие!

автор:   Хайнц Кьорнер

превод: Мирослава Чанова

За думите и хората

Човекът попитал Бог, защо сред всички негови творения най-малко сила и смелост е дал на хората.
- На птиците си дал криле, Господи. Да гледат отвисоко света и да се чувстват свободни. На лъва смелост-да го владее. На мечката сила. Да повдига планините в него...А на мен?!
Бог мълчаливо слушал, но нищо не отговорил.
Човекът напразно чакал отговор. Накрая станал да си ходи. Преди да тръгне, отново се обърнал към Бог и му казал:
- Ето виждаш ли какъв си ме създал! Къде е милостта ти, къде са думите ти, Боже, за да ме успокоиш и да ми вдъхнеш малко сила!?
- Думи-казал Бог- ето, затова замълчах, защото исках сам да разбереш какво съм дал на теб, а другите нямат. Дал съм ти думите, речта, езика, с които да се осмелиш и да застанеш дори срещу мен, за да ми търсиш сметка! Нима има по-голяма смелост от това?! А не ти отговорих веднага, за да усетиш още колко много сила притежаваш, когато от другата страна е застанал някой, който си обезоръжил с думите си. Замълчах също, за да усетиш в мълчанието на можещия да говори силата на Мъдростта! Каква по-голяма сила може да има от това?!
С думите си можеш да градиш и рушиш. Да галиш и нараняваш. Да рисуваш. Да летиш. Да задаваш въпроси и отговаряш. Да молиш. Да прощаваш. Да храниш душата до ситост... Да говориш с Мен! Да мълчиш, да замълчаваш, да премълчаваш..Нима това не е и сила, и смелост, и свобода! Нима нямаш дума за всяко нещо на този свят?! Нима дори и с една дума не можеш да свиеш в дланите си света?!
Човекът навел глава и мълчаливо тръгнал. В гърлото му свита на топка останала една непроизнесена дума към Бог..."Боже, Благодаря".
- А с тази последна дума, която не изрече на глас, съм сложил в краката ти Света.- казал Бог и изпратил човека.

Линцер сладки

Моето първо кулинарно изкушение в блога ще посветя на тези сладки.
Те са наречени по името на града Линц в Австрия. Първата им поява датира от далечната 1700 година. Умалено копие на линцеровата торта, линцеровите сладки са истинско бижу на коледната трапеза. Ако решите да ги направите, ще имате гарантиран вкус, хрупкавост и нежен ванилов аромат, който ще носи уют и настроение за празника. Двете бисквитки и заключеният между тях конфитюр от малини( френско грозде или ягоди) са в пълна хармония, а ако се въоръжите и с търпение, след ден престояване, ще се насладите на  пълно сливане на вкусовете до съвършенство.
Оригиналната рецепта е с бадеми. Линцеровите очи( Linzeraugen), които са желаната бисквита към кафето в австрийските сладкарници, се правят със смлени бадеми, но аз ще ви предложа да ги направите с орехи. Вкусът им е не по-малко очарователен. Сами ще се убедите в това.

И така необходимите продукти:

225 г бяло брашно
75 г захар
50 г орехи / бадеми
150 г масло, нарязано
ситно смляна кора от половин лимон( ако желаете може и без нея)
1 жълтък
1 ванилия 
Малиново ( ягодово също е добър вариант) сладко за слепване
Пудра захар за поръсване

Смиламе фино ядките (аз използвах орехи) с блендер и оставяме настрани. Брашното и захарта поставяме в купа. Добавяме маслото, нарязано на ситно, и с ръце започваме да месим до получаването на ситни трохи. Добавяме смлените ядки, кората от лимона, жълтъка и ванилията, и месим, докато оформим еднородно тесто. Оставяме го да престои за около час на стайна температура.

Разточете тестото направо върху хартията за печене, за да избегнете момента с пренасянето на изрязаните сладки. Аз приготвям лист хартия за печене точно с размерите на тавата, така избягвам подвиването на хартията, което води до деформиране на сладките при печене.
Разточваме тестото върху хартията и с кръгла назъбена формичка изрязваме сладките.
( Можете разбира се да използвате различни формички- сърца, звезди, обикновено кръгче. Зависи от повода и вашите предпочитания.) Отстраняваме изрезките. С малка формичка (кръгче, звездичка, сърчице) изрязваме дупчица в средата на половината от кръглите сладки.

Печем на 180 гр в долната част на фурната, докато сладките леко покафенеят по краищата. На мен ми отне около 15-18 мин. Времето за печене зависи както от самата фурна, така и от дебелината и големината на сладките, за това най-лесно е да се ориентираме по лекия загар. 

Пренасяме готовите сладки върху метална решетка и изчакваме да изстинат.
После целите бисквити намазваме с малиновото сладко, а сладките с изрязаните дупчици в средата поръсваме леко с пудра захар.
После слепваме двете бисквити и....Готово!

“Най-красивото място на света не е място“.

И наистина Венеция не е просто място, тя е влюбване, усещане, докосване до всичко онова, което очите са готови да видят, а разумът да разбере.
Целогодишно посещавана от милиони туристи "Перлата на Адриатика" е една от най-желаните и любими дестинации. Но ако искате тя да ви посрещне с цялата си прелест, трябва да дойдете тук през есента. Първите мъгли през ноември, които падат над каналите и обличат сградите сякаш с дантели, са най-красивото допълнение към усещането Венеция. През този период от годината ще можете да се насладите на нейното очарование и да усетите присъствието на местните й жители.

Лятото е труден период за тях заради огромния брой посетители, непосилната жега, нашествието от комари...но през есента тяхното присъствие по малките улички и заведения е осезаемо. Дори само за миг да се отклоните от туристическия поток и влезете в някоя скътана уличка, ще видите и чуете нейните постоянни жители. Поспрели в средата на тънката като конец улица, говорят, а от устните им се лее не просто реч, а монети, които звънват и се разпиляват в тясното пространство. Ще ви направят път, за да се разминете, може и да ви се усмихнат, да ви поздравят. Ще усетите добронамереност и топло чувство на гостоприемство, което въпреки умората, не са изгубили.
Ако искате да ги усетите и видите отново, влезте привечер в някое малко ресторантче на "Канале гранде". На крак пред чаша червено вино и порция прошуто ще се докоснете до тяхното спокойствие, до лекотата, с която общуват помежду си, до радостта от живота, която споделят шумно.

Когато отново се влеете в потока на посетителите и тръгнете към най-големите забележителности на града, поспрете за минутка пред някое малко магазинче. Ако очите търсят, ще открият парченце от магията на този град именно тук.
Ателие за ръчно изработени маски, в което майсторът така се е вглъбил в работата си, че не забелязва вашето присъствие; работилница за венецианско стъкло, в което всеки изработен предмет е уловил слънчева светлина и блести магично; галерия със стари картини; печатница и още толкова чакащи вашите, пълни с любопитност, очи.
Програмата ви е наситена със забележителности, които туристическите пътеводители настойчиво ви напомнят да не пропуснете по време на обиколката си.
Аз няма да ви разказвам за тях, защото знам, че всичко това ще го видите и запечатате върху фотоси, селфита, семейни снимки...Прекрасно е! Някой ден ще отворите албумите и ще си спомните за това място, но аз бих искала да ви приканя да запечатате такава снимка и в душата си. Защото душата също помни картини, които никога не избледняват...
Неусетно уморените ви нозе стъпват на "Сан Марко". Площадът е сърцето на Венеция. Гълъбите, накацали навсякъде по фасадите и в краката ви, са неговият знак. Ако сте се сетили предварително за срещата си с тях и носите в джоба си трохица и ако протегнете ръка, те ще кацнат върху нея доверчиво. Топлите им крачета, пърхащата им крехкост...това е сърцето на Венеция...във вашата длан!
После, някъде под арките на Прокурациите, седнете на широките мраморни стълби. Погледайте още малко гълъбите и срещата им със следващите туристи. Вдигнете очи към Камбанарията, към Катедралата "Св. Марко" или просто към небето заключено в рамката на тези архитектурни шедьоври носещи духа на най-великите човешки епохи.
Част от тази картина днес, дори и само за миг, е и вашето присъствие.

Градът на каналите, на тесните улички, на малките мостчета...почти сте обходили пеш. (Надявам се, че така са ви посъветвали туристическите агенции.) Венеция задължително трябва да се обходи пеш, за да се почувства!
Магията на този град е в допира, в контакта, в (с)мислено търсещите очи, в бавния ритъм, в умората от впечатления, в чашата кафе, парчето пица, глътката вино...
Венеция е толкова много неща едновременно! Ще трябва да мине известно време, за да се осмисли и "запомни"...
Тя е снимка на площада "Сан Марко". Уморени стъпки по моста "Риалто". Поглед към лагуната от Piazza San Marco.
Въздишка до " Мостът на въздишките". Разходка с корабче по широкия воден булевард "Канале гранде". Часовникова кула, която сякаш отмерва не времето, а величието на този град. Карнавална маска в ръцете. Гондолиер, който с усмивка ви кани да се качите на неговата гондола.  Въздух наситен с толкова много аромати. Полъх на море. История. Архитектурен шедьовър. Величие. Класическа музика. Концерт на Вивалди...Аcqua Alta (висока вода) от впечатления, емоции, красота...

Гълъб, който завинаги остава в ръката ви.
Венеция е магия!
И да... най-красивото място на света, което е усещане в сърцето! Едно зрънце, с което дълго ще храните вашия гълъб на" Сан Марко" и душата!

Архангеловден

Като по чудо
на Архангеловден
заваля сняг.
Първата снежинка
убоде със студена шпага окото.
Напомни,
че над нас има някой,
който подрежда
света ни(си).


Като по чудо
на Архангеловден
от небето паднаха бели пера.
Преди да се стопят,
погалиха рамена,
докоснаха ревери,
сгушиха се в коси
целунаха бузи...

Първият сняг
на Архангеловден
бе напомняне,
че някой бди
отгоре...
Снежните перушинки,
попили в душите,
няма да бъдат забравени.
Защото от утре, 
като по чудо, 
очите ще търсят

отново

Небе.

Доброто, казват, непоискано не давай,
но като скъперник в джоба на душата не таи.
Хвърли зад себе си  трохи от хляба днешен
и ще видиш, че ще ти върви.

По-леко знай сега ще дишаш,
а зад теб какво е, не мисли.
На тротоара гълъб още с поглед те изпраща
и сякаш тихо ти благодари.

 Ще ти е леко, а денят ти светъл.
Какво са няколко трохи!?
Доброто сторено ще ти се върне,
неочаквано, непожелано в най-тежки дни.

И не помни кога какво добро си сторил,
на други пада се честта.
Да те запомнят не с това, какво си имал, 
а с онова, което дал си от душа!

Ноември

Ноември драсна върху дните с щрих пастелен. Потопи в студената си захарница шипките. На врабчетата в двора облече палтенца...
Ноември е заедност, светлина в прозорец, аромат на ябълков пай, дантелено мъгливи утрини, топли ръкавици и твоят дъх шепнещ близост.
Ноември е търпение.
Обещание за празник.
Запалена свещ на масата.
Две чаши вино.
Моята ръка в твоята...
Ноември е първият топъл месец.
У дома!