Пустиня от смисъл

Един недоволен от живота си човек отишъл при Бог и започнал да се жалва:
- Не мога да намеря смисъла в живота си, Боже! Не мога и да го разбера- има ли го, няма ли го...Не знам!
Бог изпратил човека в пустинята. Там той дълго вървял и се лутал. Накрая капнал от умора, паднал на колене и заплакал. В юмруците си стискал пясък.
Явил му се отново Бог и го попитал дали е намерил смисъла на Живота си.
- Не, нищо не намерих в тази пустиня! Какъв смисъл има изобщо от нея?!
- Има!- рекъл Бог и посочил юмруците на човека. - Това в ръцете ти е смисълът. Светът е като тази пустиня. Пустинята е пълна с пясък, светът- със смисъл. Какво ще загребеш в шепите си, какво ще ти се изплъзне, какво ще успееш да задържиш в живота си... Зависи от теб! Имаш дом, семейство, здрав си...това не осмисля ли живота ти!?
- А защо тогава все търся щастието! Защо все съм тъжен?
Бог не отговорил. Оставил отново човека сам в пустинята. Той с последните си сили се добрал до един оазис.
Там край запален огън били насядали група бедуини. Вечеряли и весело разговаряли. Човекът се приближил до тях. Те веднага му сторили място да седне край огъня. Нищо не го попитали, никой не го погледнал враждебно. Сякаш той винаги е бил един от тях.
Дали му от хляба си, дали му от водата си, виното...
Разказите им били толкова увлекателни, че човекът не усетил кога се унесъл в сладък сън.

Сутринта, като се събудил, от бедуините нямало и следа. Само едно недогоряло въгленче още светело в огнището. Натъжил се човекът. Отново поискал да говори с Бог.
- Е, намери ли щастието? - попитал го Бог и седнал до него край загасналото огнището.
- Не! Не намерих никакво щастие! Вчера, сред бедуините се чувствах щастлив, защото те ме приеха без враждебност, споделиха с мен храната и водата си. Научих толкова нови и интересни неща от тях...и ето днес отново съм сам!
- Така е, сине! Това е било щастието! Вчера си го намерил, днес отново трябва да го търсиш. То е като това въгленче останало от огъня. То е състояние на духа. Докато не го оставяш да изгасне в теб, ще знаеш къде да го намериш.
- А любовта? Защо и тя все не ми достига?!
- Любовта! - усмихнал се Бог- Тя винаги ще те кара да задаваш въпроси, а всеки отговор, който получаваш в живота ще е самата тя! Хайде, задай ми следващия си въпрос!
Човекът станал. Мълчаливо преметнал торбата си през рамо и тръгнал към дома. През пустинята от смисъл, с догарящото въгленче в душата си, с всички незададени въпроси, на които вече знаел отговорите.
Дирите му в пясъка вятърът побързал да заличи.
- Остави ги! - казал Бог на вятъра. - Човек, който знае какво държи в ръцете си, какво носи в сърцето си и продължава да търси отговори... Трябва да оставя следи!