Сърцето на вълчица

         Имало едно време едно момиче, което веднъж отишло в гората, където срещнало един вълк. Той бил голям, силен и див и момичето го харесало  безумно много. Било удивено от движения му, от дивото му животинско излъчване  и затова не избягало.

„Кажи, дете мое, защо не се страхуваш от мен?“ изръмжал вълкът.

„Ти си най-красивото животно, което някога съм виждала“, казало момичето, „ защо би трябвало да се страхувам от теб?“

  Това харесало на вълка и той придружил девойката през гората. Дълго разговаряли двамата. На раздяла вълкът си помислил, че никога не си е представял, че би харесал човек. А за момичето било ясно, че вълкът е прекрасен и може да се влюби в него.

Те започнали често да се срещат, водели интересни разговори и изживели заедно чудесни и магични часове. Вълкът обяснявал на момичето за живота, какъвто  го виждал с очите си, а то го слушало в захлас. Звярът показал на девойката приказни горски места, невиждани преди това от човек , и я посветил в красотата на дивата природата. Момичето пък му разказвало за хората и се опитало да го възпита в реда и мъдростта на света, в който е израснало, но тези опити не събудили възхита у вълка.

По някое време и на двамата станало ясно, че се харесват много, въпреки, че вероятно никога няма наистина да разберат света на другия. Влюбили се и решили да открият заедно цветовете на света.

Момичето се гордеело с приятеля си. То се възхищавало на неговата сила, смелост и хитрост. Понякога дори се чувствало поразено от първична му дивота и изпитвало невероятна наслада от  неопитомимата му същност и животинско излъчване.

Но после момичето станало жена. И  тази млада жена започнала малко да се страхува от неговия див животински нрав. Понякога тя го приканвала да се държи малко по-фино, възпитано  и порядъчно. Обяснявала му, че човешките жени са модерни и еманципирани  и с тях не може да се отнасяш  така грубо и необуздано. При това вълкът нито бил толкова невъзпитан, нито бил прекалено груб, той просто си бил вълк.

Когато един ден отново и по темата, вълкът осъзнал, че никога няма да разбере хората. И как  би могло да разбере, че точно тези качества, заради които преди време момичето се влюбило в него, сега вече я дразнели! А той все още я обичал такава, каквато е! Защо да иска да я променя? „Или обичам някого какъвто е“, си мислел вълкът, „или не го харесвам, какъвто е,  но тогава и не трябва да съм с него!“

Въпреки това вълкът все още обичал младата жена и заради нея се опитвал да не изглежда съвсем като вълк, колкото и трудно да му било това и въпреки, че неговата животинска същност често заплашвала да го разкъса отвътре.

Младата жена се радвала и го поощрявала. Сега и тя можела да се похвали пред приятелките си  и дори много от тях намирали вълка за чудесен. Някои казвали, че им изглежда все още доста див, макар и тайно да копнеели за него и неговата поява да предизвиквала блясък в очите им – все пак той бил точната противоположност на възпитаните и добре поддържани мъже.

Младата жена го наблюдавала и си мислела, че действително се забелязва, че той в крайна сметка все пак  е вълк. И отново го молела да се постарае още малко в това отношение.

Понеже вълкът все още я обичал много, продължавал да играе тази толкова чужда нему роля. Нейната радост от позитивната му промяна, гордостта ѝ от новоизвоюваната му мекота и мирната му проява го мотивирали и сякаш не му било толкова трудно да играе тази роля.  Само нощем, особено при пълнолуние, го теглело навътре в гората, за да завие старата си вълча песен.

Младата жена била много горда с него и приятелките ѝ били възхитени, че тя успяла да опитоми този красив вълк. С течение на годините вълкът привикнал към живота, който водел с жената, и дори имало много ситуации, в които мислел, че така е редно. Все по- рядко нощем той се чувствал нещастен и го теглело към гората. В него останала само някаква неопределена тъга, някаква смътна представа, че е загубил нещо много важно, което той дори вече не знаел, че е съществувало преди.

Неговата приятелка станала самоуверена и силна жена.  Понякога той я гледал с възхита и почуда,  дори му се струвало че въпреки нейната човешка природа  междувременно тя носи сърцето на вълчица.

Жената изглеждала щастлива. Всичко вървяло добре, рядко имали проблеми и дори повечето от приятелките ѝ смятали, че тя и вълкът са красива двойка. Само понякога жената усещала някакво странно чувство в стомаха и някаква особена тъга.  Тогава тя поглеждала любимия си вълк и в тези редки моменти осъзнавала, че с времето той е загубил много от онова, заради което тя му се възхищавала преди. Колкото по-опитомено и послушно се държал  той , толкова по-малко личала неговата дива първичност и  впечатляващата му преди сила. И имало моменти, когато ѝ липсвала неговата животинска, дива и непокорна сила. Тогава с копнеж тя се замисляла за  времето, което не можело бъде върнато.

     В една зимна нощ при пълнолуние двамата се отправили на разходка в гората, в която преди много време се запознали. Стъпвали в недокоснат сняг и си говорели за преди и затова колко хубаво било всичко тогава и … В този миг някакво сиво зло изскочило пред тях от тъмнината и още преди младата жена да се осъзнае, нейният вълк скочил пред нея, за да я защити. Това било началото на  една безпощадна битка, която завършила така внезапно, както и започнала. Над гората паднала странна тишина, а в жената настанала пустош. „Виж ти! Човешка жена! – изръмжал огромният вълк, който току що бил в битка с нейния приятел.  Я кажи, как се случва така, че един вълк се разхожда в гората с теб? Почти щях да го убия…“

„Не е ли мъртъв?“ попитала жената.

„О, не! Доста зле е, но ще се оправи!“

„Защо го направи?“ попитала почти без глас жената. „Защо  нападна мен и приятеля ми?“

„Твоят приятел? Що за глупости говориш? Един вълк никога не би могъл да бъде приятел с човек.“

Тя се навела над нейния ранен вълк и го погалила по главата.  „ И още как! Заговорила жената. Аз научих толкова много от него. Благодарение на него аз станах човекът, който съм днес! Ти почти го уби! Защо?“

„Защото изглежда много отдавна е било времето, когато твоят приятел е бил истински вълк!“ изръмжал огромния звяр. „Дори и с някой стар вълк не би ми било така лесно да се боря. Добра жено, та той дори не мирише на вълк. Помислих го за старо домашно куче!“

Въпреки сълзите,  в очите ѝ блеснала ярост и тя се троснала гневно: „ Той е вълк, и то какъв!“

Огромният млад вълк помирисал още веднъж своя другар по природа. Изръмжал тихо и продължително оглеждал жената: „ Странно“, казал после,“ сега изчезвай  и се погрижи за ранения си приятел! Той се нуждае от помощта ти!“

Жената не се отказвала: „ Защо въобще ни нападна?“

„ Гладен съм, по дяволите!“ И все пак никога гладът ми не е толкова голям, че да изям един от своите. Една човешка жена обаче не бих подминал никога като плячка. Имаш късмет, защото  в теб усетих нещо вълче. Така че: сега изчезвай, преди да съм размислил!“

„Какво ще стане сега с мен?“  не спирала жената. Тя не се страхувала и не помръдвала от мястото си.

„О, хайде, не преувеличавай!“ изръмжал вълкът. „Може би наистина си научила много от своя приятел. Но погледни се, в какво си се превърнала. Може и да носиш сърцето на вълчица – но то е само трагичен намек  за вълк. Затова замълчи най-сетне, не хленчи, ами изчезвай, защото сериозно ще ме ядосаш и няма да гарантирам  повече за нищо!“

      Тогава жената се обърнала, изправила своя спътник и със сълзи в очите го завела у дома. Там тя го сложила да легне и с обич се погрижила за него.  Докато правила това си помислила: „Наистина ли този прекрасен, силен и див вълк, това невероятно гордо и свободно живо същество се е превърнало в животно, над което другите вълци могат само да се присмиват и за които той изглежда като старо домашно куче?“

Не,  тя никога не е искала това. Все още много силно го обичала. 

И в един миг осъзнала: Да обичаш, никога не би могло да означава да отнемеш  нечия уникалност!

Щяла да се погрижи той да оздравее и в бъдеще всичко да е различно. 

Но в тази нощ тя изплакала срещу пълната луна болката си и своя яд към самата нея.

 И това звучало като вой на вълчица, която плаче за своя любим...

автор   Хайнц Кьорнер

превод   Мирослава Чанова