Юни

Искам да (о)пиша Юни с думи. Думи, които случайно минават през мен, парват ме, а после бързо отлитат.
Юни е като цяла година живот и само един миг Полет над високите треви. Лавандулов сън. Лепкаво сладко от ягоди, което бързаш да изтриеш от бузата си, но вече попива върху моите устни. Камъче в новите ми сандали, което боцва петата и ме кара да подскачам на "Куц крак". Сутрешна разходка под кринолинените рокли на липите. 
Детска глъчка на топка, която се търкаля по вечерните улици и увлича нови гласове.  Две чаши студена лимонада в горещите ни ръце. Капка сладолед върху любимата рокля на капки...
Всяка дума, с която се опитвам да уловя Юни, е като мрежа за пеперуди. Аз тичам след него, а той подскача неуловимо и пъргаво, губи се високо в синьото, после се крие в зеницата на слънцето и...докато запомня парфюма му, той е мигнал дяволито и е махнал за сбогом.
Цяла година живот за един топъл миг любов-Юни! И разбираш, че миговете не се нуждаят от думи, а от сетива, които трябва да помнят до следващия Полет! 
Юни прескача синора на думите. Тича като дете за среща с лятото.
Отвъд думите е Юни.
Полет е!

P.S. Хванати за ръце тичаме напряко през полето преди  лятната буря. Това също е Полет. За двама! 

За посоката, пътя, светлината

В сърцето на годината, сред многоцветието на пролетната палитра разцъфтява Май. Най-чаканият месец, преливащ от емоциите и усмивките на абитуриентите, белязан с най-българския празник. Месецът на избори, житейски посоки, на малките уверени крачки, които отвеждат към желанато утре.
Май е празник!
Празник на българското чувство за гордост събудено от възторженото "Върви, народе възродени".
Празник на думите, с които обличаме в обич и смисъл дните.
Празник в очите на дете, което търси с поглед в двора на училището своя учител и иска първо да подари цвете за деня на Буквите.
Празник в сърцето на учителя, който изпраща своите първокласници с книжки в ръце и знае, че е успял да запали в тях светлината на знанието.
Празник на зрелостта, на младежката дързост да пожелаеш да докоснеш звездите.
Май е светъл, красив и млад! Отминава като въздишка, с последните клаксони и отскубнат от вятъра копринен шал на бързащо към своето бъдеще момиче. Отекват гласове на щастливи хора, обещания, надежди. Че в прегръдката на топла люлякова вечер отново след години съдбата ще ги събере. И всеки ще е успял, намерил своя път, докоснал своята звезда.
Май е начало и връщане към безкрайното житейско номадство на търсения, избори, стремежи. Но в сърцата ни живее неговата младост и всяка година той ни напомня за онази искрица обич, с която сме тръгнали към своето щастие.

И крача днес забързано по улицата, а вятърът довява и изсипва с пълни шепи от отврените прозорци на близкото училище:"от длъжност неизменно воден -и Бог ще те благослови!" Ясните гласове на децата ме събуждат от унеса на ежедневието. Спирам за миг да догонвам времето и изпреварвам себе си. Поглеждам с благодарност към синия купол над мен и си казвам: "Май ще ни бъде! Ще ни има!...Май!"

Вълшебните приказки

започват

с банален край,

но  завършват

с красиво начало.

Тя е седнала до мен
в автобуса.
Грубите й черни
като земята ръце
стискат наръч нарциси.
Питам я с поглед-
"От къде това чудо, бабо?!"
"От небето е."-
казва наум и се смее.
А на небето
днес
облаци и отсъствие,
защото

в автобуса с нас 
пътува Слънцето.

Достатъчно

е дума нито за много,
нито за малко.
Достатъчно е дума
за щастие.

Благата дума

Мария не излезе, а направо излетя от кабинета на доктора. "Здрава сте!"-и каза той, а после и една усмивка като същинска пролет грейна на лицето му. Това беше всичко!
А, да и още няколко думи, че след година отново трябвало да си направи профилактичен преглед. После той изключи мамографа и се бе върнал на мястото си зад бюрото. Мария го остави в кабинета му все така усмихнат да пише нещо на компютъра. Навярно свързано с прегледа или резултата от него. Имаше ли значения?! Добрата новина, добрата дума днес и стигаше, за да полети с пролетта навън. Тя, пролетта, си беше навън от седмици, но в Мария зимните съмнения не и даваха мира и очи да я види.
Хукна към отсрещното магазинче да купи бонбони. Пролетният вятър събра в шепи косите й и почти ги прибра на опашка отзад. Такава момичешка лекота усети в гърдите си, че не прекоси улицата , а я прескочи. На бяг стигна и до ъгъла, откъдето купи и три бели лалета. Искаше да се върне при доктора и да му благодари. А днес беше и голям празник-Благовещение. За благата дума и благата му усмивка, които днес и стигаха, за да лети.
Сестрата й каза, че трябва да изчака, защото при него е влязла друга пациентка. Мария седна на един стол точно срещу вратата на кабинета. Стискаше дръжките на лалетата и нетърпеливо чакаше бравата на вратата да щракне. Как бързо бяха попили днес в душата й думите на доктора, та сега от нея никнеха спокойни мисли, малко мечти и пролет! Ей каква бяла пролет потече в кръвта й! Нищо не можеше да спре вече този буен поток на радост.
Вратата се отвори. В рамката й застана една разплакана жена. Държеше кърпичка в ръцете си, с която бързо бършеше сълзите си, за да ги крие. Наведе глава и тръгна бавно по коридора към изхода. Мария разбра всичко. За тази жена днес нямаше блага дума, блага усмивка, нямаше да има и пролет навън... А докторът! Мария върна погледа си, с който изпрати болната жена до изхода, върху вратата на кабинета.
- Вече можете да влезете - каза й сестрата. Мария за миг се поколеба. После стана. Остави бонбоните на стола, а цветята даде на сестрата. От стискането ли или от липсата на вода цветята бяха клюмнали тъжно в ръката й.
- Имат нужда от вода.- извинително каза Мария и си тръгна.
Навън бе плиснал кратък като четиристишие дъжд. Тротоарите приличаха на станиоли. Блестяха ослепително под щедрото слънце. Мария забрави за своето слънце дето бе грейнало преди час в душата й. Не я зарадва и измитият, чисто нов свят навън. Мислеше за жената. За нейната зъзнещата душа сега някъде по улиците на града. За нейната зима през пролетта. За нейната блага дума днес на Благовещение.
Кой и как щеше да я успокои? Кой?! Погледна към небето. Там на синия простор някой бе изпрал облаците и те спокойно съхнеха на яркото слънце. После пак някой незабелязано щеше да прибере прането и да угаси деня, някой....
Дали бе видял днес тази жена как трепери от студ и чака своята дума за спасение?!
Дали небето е гаранция, че за всеки днес ще има блага дума?!
Мария сведе поглед. Спомни си, че бе обещала на майка си да й се обади след прегледа.
Да, за нея това щеше да бъде благата вест днес, че дъщеря й е здрава...

Пролетно равноденствие

Не вярвам в облачното ти лице,
измамно как вали в очите.
От пазвите ти никне цвят
и пак светът е толкоз мимолетен.

В кристалния сервиз на сутринта
наливаш тихо капки светли.
И празник ще е всеки  ден града,
по тротоара пръснала конфети.

В косите ми е твоят цветен водопад
и бялата ти рокля  ми прилича.
Танцувай бавно този кръговрат,
та времето до теб да спре да тича.

Не баланс, а равноденствие е знам.
На поход тръгнала си срещу тъмнината.
От себе си любов ще дам.
Вземи и добави я в светлината!

Осмият ден на Март

Започва свъсен. Натежал от пролетно колебание и зимна упоритост. Затова въоръжил отбранително всички минувачи с чадъри, вдигнати яки и някаква свитост навътре.
Ако случайно си забравил да погледнеш календара, не би се сетил какъв ден е днес. Само странното оживление пред пазара за цветя може да те извади от унеса на делника.
Спирам се пред едни пресилено разцъфнали зюмбюли на тротоара. На фона на сивия градски пейзаж привличат силно погледа ми зажаднял за цвят.
Усмивката на продавачката им още по-пресилена и някаква пластмасова вежливост ме смаляват в палтото.
Оглеждам купувачите. Виждам, че предимно жени са се надвесили над цъфналите канти. Продавачката уловила погледа ми, но не прочела мислите ми, казва:-Цял ден ще е така.
- Навярно.- отвръщам й и купувам зюмбюлите.
- А вие, господине, избрахте ли?!- със сърдит тон се обръща към другия клиент. Изкуствената вежливост, като всичко неестествено, бързо изчезва.
- Не! Трудно е да купиш цвете за цвете. - отвръща и с усмивка мъжът и продължава да се взира в цветята.
Думите му ме привличат. Поглеждам към него. Възрастен човек на около 70-75 години. Слаб, побелял старец, почти прекършен на две избира цвете за своята жена. За своята любима, за своето цвете...
Представих си я. Навярно майка и баба, и разбира се съпруга. Преживяла всичко. Извървяла тежкия път на една жена да бъде всичко това, но и привилегия. През каквото обаче и да е минала, до нея неизменно е този мъж, който днес и купува цвете.
- Ето тези рози!- казва мъжът и сочи три червени рози.
Продавачката веднага ги изважда от каната и с по-благ вече тон пита: - Да ги опаковам ли в целофан?
- Не- клати глава старецът- така ще ги взема. Подава парите,а цветята почти прегръща. Тръгва надолу по улицата ей така както си е превит, а розите стърчат над рамото му и сякаш помахват за сбогом.
Сивият ден просветлява. Поема и той в своята посока- на празник за хората с цветя в ръце, а за другите, свили се в палтото на делника- една обикновена дъждовна сряда.
Аз нося своите зюмбюли и пак си мисля за стареца с розите. Мисля си за неговата роза, която го чака вкъщи. Виждам го още там как върви смален по улицата, как прегърнал кървавочервените пъпки върви към своята надежда и Смисъл.
Като Малкия Принц и Неговата роза, която "съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони..."
Като онова малко, но съществено нещо невидимо за очите, което, ако сме щастливци в този живот, намираме със сърцето в сърцето на друг...
Зюмбюлите ще подаря на дъщеря ми. На майка ми ще се обадя и ще й честитя празника.
Ще започна:"Честит осми март, Мамо!", а тя ще ме прекъсне и ще продължи поздрава обърнат към мен:" Бъди здрава и обичана, дъще!" А аз няма да мога да продължа после. Всичко вече ще е казано и изчерпано за празника.
Ей такава е майка ми! Не задържа и грам любов за себе си. Веднага я връща към другите.
Искам да съм като нея. Искам да бъда като мост между нея и дъщеря ми. Да я науча така да обича, за да бъде един ден и тя цвете..."в един екземпляр сред милиони и милиони..." За някого!

Пролетни произшествия

Сутринта дъждът задраска всичко.
После една усмивка слънце поиска извинение.
Следобед някой на небето скъса перления си гердан.
По тротоара затракаха ледени топчета...
Вечерта в окото на Луната цъфнаха бадемите.
Утре непредсказуем светът ще ухае на пролет.

3.03.

Националният празник е празникът, които отдавна съм избрала да празнувам тихо.
Празникът, в които гръмките думи, обичните обръщения, широко отворените обятия, силно биещите до заглушителност сърца от придошъл патриотизъм остават далечни. И не само защото по волята на съдбата съм далеч от родината, а защото имам друго усещане за национална гордост, за принадлежност и памет на корена.
Когато човек напусне родината си и корените на душата почнат да линеят, не може да се чака празник.
Празник става новината за успели българчета в математическо състезание, проглеждането през очите на "Сляпата Вайша", успехът на български спортист...дори новината, че книжният пазар на "Славейков" ще остане...това е празникът! Националният празник на емигриралия физически човек е всекидневен. С добрата новина, която чакам и днес, на 3 ти март, че можем да бъдем единни, уважаващи се, тачещи традициите си, съхранили родовата си памет, разказващи на децата си история, четящи им приказки...всеки ден! Воюващи за свободата на духа си! За победа над духовната ни емиграция и отчуждение.
Защото не е предателство физическото ни отсъствие, а духовното ни бягство. Не е ценно материалното ни състояние, а онова неструващо пари самосъзнание и памет, която дължим на децата си! Защото не е малоценност чувството за свобода в света на зависимости, а ежедневна потребност...
И днес ще празнувам тихо и мислено ще съм на някой площад. Духом ще съм пред прага на бащиния дом и ще чакам отново добрите новини (за) от България!
А когато чуя дете да рецитира стих на Вазов и настръхна от необяснимото чувство, с което се събужда кръвта на изтръгнатия ми корен, ще се успокоя, че не съм емигрирала духовно!
Защото моето духовно неотсъствие е моята Свобода!

Душата на мартеницата

Вдигнала яката на палтото си, за да спира всепоглъщащия северен вятър, тръгвам към пазара за мартеници. Ден преди първомартенското утро се сещам, че съм оставила за последния момент купуването им. Преди години ми доставяше огромно удоволствие да ги избирам и още в средата на февруари се спирах пред щандовете и сергиите на уличните търговци. Търсех различни, по-интересни, оригинални мартеници, направо произведения на изкуството. Исках отличителните първопролетни знаци да ми носят настроение,"да хващат окото", да задържат вниманието. Бижута, загубили нишката на смисъла, коренчето, посланието си, които бездушно увисваха на ревера...на ръката ми.
Тази година е  различна не само заради късното сещане за тях, а и срещата с една жена, която върна в сърцето ми символа на празника. Зървам я на пазара зад спирката до подлеза. Постлала е бяла ленена кърпа. Върху нея грижливо е подредила десетина мартеници. Обикновени, неопаковани в целофан, дори незакачени върху картон. Вятърът дръпва лененото платно и размества подредените като войници червено-бели конци, а тя с посинели от студ ръце неуморно приглажда кърпата и мартеничките върху нея.
Спирам се до продавачката. Бързо оглеждам стоката й. Цени няма и по-скоро от любопитство питам:
- Каква е цената на мартеничките?
- И аз не знам.- отговоря сякаш на себе си.-Дъщеря ми ги е правила, а тя е болна и за болестта и лек няма. Тя най- добре знае цената им. Веднъж защото е вложила труда си и втори път, защото болна изработва символи за здраве.
Замълчава, после с разтреперен глас добавя:- Не смея да я попитам за цената. Вземам ги от ръцете й и ги нося тук на пазара. Вечер, когато се върна при нея у дома, и казвам, че съм продала всички, а има дни, в които дори една не успявам да продам...
Свива ми се сърцето. От нейните думи моето гърло пресъхва. Не знам какво да отвърна. Вадя пари от джоба си, навеждам се още по-близо до нея и мартениците.
- Ще стигнат ли?!- питам.-Ще ми разрешиш ли да си взема поне една?!
- Вземи си и две си вземи, ако искаш...И със здраве, че то е най-важното. А от другото нали виждаш много има- и махва с ръка пред себе си - суета и вятър!
 Вятърът, сякаш чува последните й думи, дръпва още по-силно ленената кърпа и разпилява мартениците на тротоара.
 Повече не говорим. Тя се навежда да събира разпиляната си стока, а минувачите да  подканва с думите:"Купете си мартеници за здраве!"
За здраве!- повтарям си на път за вкъщи думите й. Стискам здраво в джоба си червено-бялата нишка, а от болка юмрукът ми пулсира. Сякаш сърцето на болното момиче омотано в нишките на мартеницата бие и моли спасение... "За здраве!"
Че другото суета е. И вятър е!

За прошката...

Прошката не е думи, с които да стопиш леда, а танц върху вечно пропукващ се лед.
Защото светът ни е тъй крехък и чуплив, че ако не стъпваме с лекота в душите си по него, не бихме могли да живеем!

Няколко пролетни мисли и един немски кекс

Пролетта идва, когато си готов да я приемеш в себе си. Първите ми срещи с нея са случайни и едва забележими. Срещам я в разцъфнал шал на улицата, в чифт леки обувки тичащи по тротоара, в първите и въздишки, които нежно близват глезените ми на спирката...
Днес си мисля, че пролетта за мен отдавна не е астрономическо понятие, не свързвам идването и с дата в календара, не е равенство в двубоя между светлото и тъмното, между деня и нощта...
Пролетта не е сезон между зимата и лятото, който е само един преход между студа и топлината.
Пролетта е сезонът, който душата е  избрала за благоприятен климат да разцъфва и копнее, за усещане и състояние на духа, за празник!

Дни преди Сирница, преди на душата да и олекне с дадената и взета прошка, преди да съблечем тежките палта на грижите и зимната умора, е време за нещо вкусно и красиво в кухнята. Този немски кекс е прекрасна закачка с пролетта и предстоящите празници. Вкусът му е смесица от аромати, а пълнежът напомня малко и за щолен и за нашите вкусни великденски козунаци.

Немски кекс

Необходими продукти:
4 яйца
200 г захар
350 г брашно
1ч.л. бакпулвер
75 мл прясно мляко
175 г краве масло

За пълнежа:
1 ч.ч. орехи
50г черен шоколад
50 г млечен шоколад

Яйцата и захарта се разбиват с миксер до гъста кремообразна маса. Към нея се добавят постепенно предварително пресятото брашно и лъжичката бакпулвер.
Млякото и предварително разтопеното масло също внимателно се разтварят в сместа. Накрая се добавят и нарязаните на парченца шоколад и предварително изпечените на сух тиган орехи.
Сместа се изсипва в кексова форма, която предварително сме намазнили и поръсили с брашно. Печем отначало на 160 градуса в предварително загрята фурна за около 1 час. Към края на печенето може да засилите фурната на 170 градуса.
Украсата на кекса е пожелание. Оригиналната рецепта е с украса от шоколадова глазура и карамелизирани орехчета по върха на кекса.

Да Ви е сладко и пролетно!

Има хора подаръци...

Има хора, които влизат в живота ми, за да ме научат.
Има хора, които минават през него, само за да проверят наученото.
И понякога такива, които се явяват, за да преобърнат представите ми за знание.

Благодарна съм за първите.
Ценя вторите.
Третите, ако се явят в живота ми, са стъпка нагоре.

Никой не минава случайно през живота ни, неслучайни са и нашите стъпки в живота на друг.
За да си добър учител, трябва да Обичаш.
За да си преобръщащ представи -умеещ да Прощава!

Трохите след празника

Моите февруарски мисли вчера:
Непретенциозно кратък месец;
Свит. Уморен. Унил;
Безсилен пред струпаните купчини стар януарски сняг, върху които е метнал сивите си мушами, за да ги скрие;
Ветровит;
Болезнено студен;
Раздвоен между любовта и виното.
Събрал безкрайно много думи и определения за това що е Любовта, а нито един ясен отговор- носи ли я в този чист, определителен вид човекът.

Моите февруарски мисли днес:
Нелогично кратък месец;
Ярък, топъл, ароматен;
Безсилен пред силата на любовта набола с първите кокичета;
(Раз)Двоен празник, който празнувам в едно;
Събрал цялата феерия от думи, послевкуси, нотки, нишки, тъкани, втъкани традиции, които шепнат от коренчетата на сърцето.
Февруари е празник и емоция. Експанзия на цветове, на топлина в душата, на важно напомняне с листче на хладилника, на безкрайно много "Обичам те", казано на глас, на ум, на сън, на яве...
Сега си мисля, че най- важното, пресято от времето и ситото на мъдростта, трябва да може да събира само в едната ми шепа. Като тази, с която събирам от масата трохите след празника и хвърлям на врабците в двора.
Една шепа, в която дори да има само няколко трохи, готова е да Даде! Една шепа в други две, готови да приемат...
И само толкоз!
Любов е!

Честит празник! Честит всеки ден, Любов!

Обичам

Обичам първите думи на твоите изречения, в които после дописвам себе си и поставям удивителни знаци. Винаги!
Не знам дали това го постигнахме с годините заедно или защото открихме един в друг сродната си душа. А те, сродните души, това го могат, нали!? Но толкова пъти съм улавяла момента и съм се удивлявала, как ти започваш изречението, а аз успявам да го довърша. Без да сричам, без да се препъна в избора си на думи.
Обичам празника на делниците, в които ти си поводът. Не е ли празник човекът, който обичаш и те вдъхновява, да се буди сутрин до теб, а на залез да загръща раменете ти с шал и да сяда мълчаливо до теб на терасата?!
Обичам вечерите, които аз приготвям по една и съща изпитана рецепта "С есенция Обич".
Обичам търпеливия уют на умореното ти рамо. Винаги има място за мен. След дългия работен ден, в който си живял с чужди болки, след утехата и надеждата, която някому си дарил, приютяваш мен и моята неспокойна женска същност. Човек, който обича истински, винаги намира в себе си сили и време за другия. Затова отдавна не се питам как успяваш да раздадеш като хляб търпението си, да оставиш за мен, да ме нахраниш с утеха, а моята ситост да е утеха за душата ти!
Обичам внезапните ни бягства. Чифт кецове в ръка и следи по пясъка. Чаши пред запален огън, понякога джаз. Любимият джаз!
Обичам да допиваш кафето ми в неделя. Една чаша кафе никога не ти стига. Неделите са в друго измерение. Дълги и наши.
Обичам да изгубвам очилата си, а после да ги намирам върху твоя вестник.
Обичам разцъфналото цвете в ръката ти без повод. После жаждата му за живот във вазата и способността му да изтиква с лакти сивотата на ежедневието. Толкова е трудно да се съхрани аромата и цвета на пролетта в сезона на зимата! Почти като любовта. С много любов! С умението да се любуваш на това, което имаш.
Обичам и поводите ни без повод. Винаги имаме повод за това!
Обичам навиците ти. Миризмата ти. Твоите съмнения. Моята несигурност. Твоите избори. Моите страхове.
Обичам грешките ни. Плановете ни. Повече неосъществените. Отложеното. Несбъднатото.
Обичам моето израстване чрез теб. Твоето доверие в мен.
Обичам пълноводието на живота ни. От стопените ледове, от дъждовете и бурите, през които минахме...
Обичам твоята сутрешна молитва за мен:"Добре ли си?!"
Обичам моята вечерна молитва за теб:"Как мина денят ти?!"
Обичам летните колелета, есенните разходки, зимните чаши горещ шоколад, пролетните чувства.
Обичам всички сезони, в които обичам.
Обичам да те обичам.
Обичам да обичам.
Обичам!

Пожелания за едно пълнолетие

     

  Преди 18 години  само предполагахме колко радост може да ни донесе нашето момче. Днес знаем, че присъствието на нашия син е благословия, урок, дар и истинско щастие в живота ни! Истината е, че всичко това е двойно, защото сме благословени и с дъщеря! Независимо, че минаха като миг, годините бяха спокойни, пълни с хубави наши моменти, смях, игри и споделеност! И с пълнолетието на нашия син наближава неговото време – за лични избори, за смели стъпки, за прилагане на примера, за полет в неговата дестинация. Вярваме, че сме дали добра основа, защото е факт, че дадохме най-доброто от себе си! Младите винаги са искали да научат своите уроци със своето темпо и по своя начин и макар че на нас винаги ще ни се иска да предпазим децата си, опитът е по-добрият учител. Важното е да знаеш, сине, че ако някога поискаш съвет и безрезервна подкрепа – ние винаги ще сме тук за теб!

   Животът ще бъде едно интересно пътуване и независимо какви ще бъдат мечтите и желанията ти, искаме никога да не забравяш най-голямата си цел – да бъдеш щастлив! Да имаш смелостта да се бориш за своето щастие, запазвайки уважението към другите, но винаги защитаващ и избиращ себе си! Израстна достоен човек – добър, тактичен, отговорен, сериозен, упорит и разумен, морален и емпатичен! Днес ти пожелаваме всичко това да ти помогне да откриеш страстта в живота си, радостта и смисъла! Всичко е пред теб, всички възможности са твои, изборът – също! Пожелаваме ти една позитивна нагласа към нещата от живота, вяра и обич, които да дават смисъл на всичко останало. Бъди здрав и сбъдни красиво себе си! А ние ще те гледаме и ще се радваме на успехите, щастието ти и изобилието от хубави случвания по Пътя ти! Бъди влюбен в живота и нека той ти отвръща със същото!  И нека Бог да е с теб!                                                               

          Обичаме те с онази всесилна любов, надживяваща времена и пространства! 

                   

                                         твоите родители

Февруари

Февруари ще допише приказката на зимата. Ще разкаже, ще срещне, ще развълнува...
На Сретение Господне ще ни срещне с Бога, а на Прошка ще чуем и гласа му в нас. Ще разкопчае копчетата на душите ни. Ще налее в тях първа надежда за пролет. Ще ни остави да се лутаме  на пазара сред пластмасовите червени сърца, изкуствени цветя и евтини надписи" I love you".После ще ни хване за ръка и ще ни заведе у дома, където ще ни приюти в удобното кресло на тишината и в една прегръдка кадифе.
Ще налее в чашите по глътка вино и ще напише своя послесlov(e)...
Всъщност Февруари няма нужда да разказва приказка, защото той се случва в първите звуци на капчуците, в набъбналите за живот семена, в топлата чаша чай, в скрития зад пердето лъч светлина, в звън на чаши, в "Обичам те" без думи, в многоточието, в заговорниченето на врабците пръснати като дребни монети на площада...
В между капките дъжд и последния сняг, на внезапния ъгъл, в букета от кокичета за левче на тротоара, в между спирките днес и какво ще е утре...
Само любовта ще ни избави и топлата, за първи път, ръка на Февруари!

Любовта се нуждае от любов

Беше уморена. Краката й едва я държаха. Бяха се наскитали по безкрайните пътища между хората. Ръцете й пулсираха от болка. Бяха държали толкова други ръце. Бяха водили и превеждали през трудности, бяха прегръщали, носили, люляли...
В сърцето й още отекваха като удари на камбана милиони думи, с които я засипваха за възхвала и  други, с които я унижаваха, оправдаваха, а после и съдеха...
Не! Нямаше сили повече. Искаше да си тръгне и от този град, и от този свят, в който никой не успя да я разбере...
"Последен дом!"-помисли си тя.- "Ще надникна и в него, и си тръгвам.Завинаги!"
Прозорецът светеше. Тя се надигна на пръсти, за да огледа по-добре стаята. Беше кухня. В гръб жена, надвесена над тенджера, от която излизаше пара. В ръцете й болно дете.  Жената нежно галеше лицето му. С устни докосваше челото му. Тревожният й поглед подсказваше, че още има температура.
"Грижа!"- помисли си тя-"Това съм аз! Тук трябва да вляза!"
Отвори тихо вратата и се промъкна незабелязано. Доближи се до печката. Разбърка с невидима грижа супата, после погали личице, целуна чело и продължи на пръсти...
В стаята мъж трескаво четеше обяви за работа. Пръстите на ръката му чертаеха отчаяни линии по сутрешния вестник. Нищо!
"Заради другите!"- помисли си тя-"Това пак съм аз!"
Невидимо хвана ръката и я постави върху точната обява.
Мъжът я прочете и хукна към кухнята да съобщи на жена си, че може би този път ще успее да си намери нова работа.
В детската стая по-голямото им дете решаваше трудни задачи по математика. Имаше нужда от помощ, но търпеливо очакваше баща му да влезе в стаята и да се надвеси над него с още по- голямо търпение...
"Търпение"- помисли си тя-" и това съм Аз!"
Застана мълчаливо до момчето. Невидимо докосна окуражително рамото му и...задачите, като че ли станаха по-ясни!
Тази вечер остана при тях! Седна на масата им. Хапна топла супа. Ръцете й вече не тежаха от умора, а люлееха като в люлка болното дете. В сърцето й бе притихнала мисълта за другите, а търпението като хляба на масата хранеше надеждите й, че утре ще по- хубав и светъл ден!

Тя, Любовта! Обикновена като топла супа, приготвена с грижа и внимание за другите! С търпение! А тази вечер ...и с любов!

Канелени охлювчета

Януари е месецът на очакването, търпението и топлината на дома. Коледните аромати все още витаят в кухнята. Мирисът на канела, шоколад и портокали носят настроение и чувство за уют.
Тази рецепта, за канелени охлювчета, е немска, но вкусът напомня на козуначените кифлички, които обикновено печем около Великден.

Необходимите продукти за тестото са:
500 г брашно
1 пакетче суха мая
250 мл. топло прясно мляко
80 г захар
80 г краве масло
1 яйце
щипка сол

Необходими продукти за пълнежа:
50 г масло
30 г захар
канела

Необходими продукти за втория пълнеж:

Нуга крем


За намазване:
1 жълтък
2 с.л. прясно мляко


В купа с високи стени пресявате брашното и добавяте сухата мая. Правите кладенче и изливате топлото мляко с разтворената в него захар. Добавяте яйцето, щипката сол и маслото, което трябва да е меко и нарязано на тънки филийки.
След това обърквате всичко. Върху работния плот изсипете около 1 ч.ч. брашно. Пренесете върху него все още лепнещото тесто и месете до меко, нелепнещо по пръстите тесто. След това го оставяте да втаса за около 1 час- 1 час и половина (зависи от топлината на помещението, в което работите).

Готовото втасало тесто разделяте на две. Едната част разточвате на правоъгълник върху плота. Намазвате с канелената смес( канела, масло и захар) и завивате на руло.
С нож режете филийки с дебелина около 2 см.
Нареждате ги върху хартия за печене. Намазвате ги с жълтък, в който сте добавили и две лъжици прясно мляко. В предварително загрята на 180 гр. фурна изпичате до златисто ( приблизително за 18-20 мин.)
С останалата част от тестото процедирате по същи начин, но за пълнеж използвате нуга крем.
Ако желаете, можете да използвате само канеления пълнеж за всички охлювчета или обратно. Всичко зависи от Вас и Вашия вкус!

Чаша горещ шоколад, канелени охлювчета и време за Вас!
Да Ви е сладко и уютно в студения януари!

Надежда за п(р)олет

Ше се стопи и този сняг!
Ще се стопят и ледовете.
В премръзнали ръцете щом пак,
внезапно е разцъфнало кокиче.

Ще се стопи и зимата във нас.
Ще се напукат по лицата ледовете.
В премръзнали ръце щом пак,
хлябът е надежда за врабците.

И сивото отдолу под снега
ще облече зелена риза.
Достатъчно е само отсега
душата да пребори свойта криза.

Ще ни спаси от безнадежността.
Ще се върне и солта в морето.
Докосне ли се до студено любовта,
ще заработят камерите на сърцето!

                              

                                                             Добре дошла, 2017-та!

    Пиша те в един самолет над Европа, в пространството над територии, граници, суета, ежедневие, тревоги и  страхове…и малко преди най-наситения с надежди ден от новата година! Тук над облаците нещата са ясни, красотата -  безбрежна, а подробностите - дребни и незначителни. Осъзнавам, че ако свикнем да гледаме отвисоко и на живота (с една различна гледна точка), вероятно така биха изглеждали и много други неща, които тревожат съществуването ни. Вероятно другите, истински важните неща пък биха изпъквали като високи върхове, които виждаш дори от небето над света! Гледката ражда усещането, че полетът е като човешкия живот… на всеки човек е присъщо желанието за откривателства, за покоряване и победа…Полетът обикновено идва с преодоляването на страхове, с едно изтръпване на същността ти и носи вълнение и възбуда, трепетно очакване и предчувствие за случване на значимости… След това самолетът преминава през една пелена от облаци, която в живота са съмненията, объркването, неяснотата, отчаянието, неизвестността…И когато преминеш отвъд тях – наградата е красотата, кристалната гледка над хоризонта, който разкрива прозрачните решения, правилната посока на твоя Път!

   

Започвам полета си в теб, 2017-та!

Без очаквания! Защото кой пилот знае какво ще му донесе пътуването! 

Но тръгвам с вяра! Защото какво е пилот без вяра, че ще достигне дестинацията си!

Гориво ще ми е Любовта! 

    Моята дестинация е моето по-щастливо АЗ:

преодоляло турбуленциите на ограниченията си, 

запазило баланса и курса си въпреки атмосферните ( житейските ) сътресения и течения, издигнало се над страховете си, 

преборило гравитацията на познатото, 

оцветило сивотата на житейската мъгла, 

преживяло много свои тихи мигове на щастие,

сбъднало най-красивите си мечти, 

вдъхновило други да полетят, 

усетило в цялост палитрата от емоции на пътуващия…

      Пожелавам си прекрасен полет! 

        Добре дошла, 2017-та!