Обичам разходките в есенните паркове. Обичам да запомням тишината им. Аромата им. Различните гласове на птиците в тях.
Само
през есента мога да усетя дъха на земята, да потъна в нейния
естествен килим и да наситя поглед с разпиляната щедро красота.
Обичам
да споделям тези разходки с любимите ми хора. Понякога успявам да
откъсна и
дъщеря ми от нейните занимания и да тръгна по алеята с нея.
Бавно тръгва и разговорът ни. Отначало като между майка и дъщеря, после като между приятелки.
Тя,
без да усети защо и как, започва да споделя своите си тинейджърски
вълнения. Почти на седемнадесет е. Като се изгуби есента в студените
мъгли на декември, ще ги навърши.
Знам, че тези наши разходки все повече ще оредяват, а един ден ще са само топъл спомен. Само една усмивка...
Трудно се докосвам вече до нея. Едва успявам да я погаля с ръка и душа... Тя има нужда да се чувства голяма и силна.
Но в парка е друго. В пазвата на топлата есен. Близо до гръдта на земята, до дъха й...Тя е спокойна, аз съм различна.
Говорим, а очите ни събират цветове. Тя гледа нападалите листа, аз пък ги виждам.
"Виж!"-казвам й.-"Какво красиво листо!"-" А това? Не е ли прелестно!? Колко цветове е
събрало само!
"Мамо!"-усещам
лека раздразненост в гласа й-" За теб май няма грозно листо!" -"И защо
им се радваш толкова?Листа като листа! Есен е все пак."
Усмихвам се. Шепата ми стиска жълто-оранжевия букет. Ръката ми е отмаляла. Но душата не!
Разходката свършва. Споделеният ден почти угасва. На масата в полутъмния хол- ваза с букет от есенни листа.
Оранжевото кълбо в средата на стаята сякаш се опитва да повдигне уморените клепачи на деня. Да задържи още малко светлината, времето...
Днес е друг ден. Дъщеря ми се връща от училище, а в ръката й няколко есенни листа.
Гледам ги, разбирам, но мълча. Едва сдържам усмивката си.
Някак засрамена от себе си, от възрастта си, казва:
- На спирката пред училище...Видях ги! Знаех, че ще ги харесаш.
Моята дъщеря е "видяла" тези листа. Тя самата първа ги е харесала, навела се, събрала ги е и
ги носи у дома...
Усмихва се днес по друг начин. Различен за нея, познат за мен...
Усмихвайте се! Подарявайте на децата си време, защото имате толкова малко време да правите това! Показвайте им света! Обичта си към него!
Нека вашите деца виждат усмивките ви! Те ще ги запомнят и някой ден ще се усмихват точно като вас! На всичко!
Днес видях моята усмивка върху лицето на дъщеря ми!
Уморените ми ръце поемат новите есенни листа, а душата ми неуморно се смее...
-Благодаря ти! -отвръщам й без думи аз.
